Устата на Фин още се наливаше със слюнка при спомена за мазния аромат на месото върху езика. Първо мариновано, а сетне задушено, то приличаше на патешко, но с дъх на риба. Някои твърдяха, че не било за всеки вкус, но той бе отрасъл с него като сезонно угощение. Два месеца преди мъжете да потеглят за Скер, вече започваше да се облизва при мисълта, точно както предвкусваше и нежната розова плът на дивата сьомга с настъпването на бракониерския сезон. Баща му винаги успяваше да се сдобие с една-две птици, които изяждаха още през първата седмица. Някои хора ги съхраняваха в бъчонки с осолена вода. Така можеха да изтраят чак до следващата година, но вкусът им се променяше, а и солта дразнеше езика на Фин. Той ги предпочиташе пресни от скалата, поднесени с картофи и чаша студено мляко.
– Опитвал ли си някога гуга? – обърна се към Гън.
– Аха. Майка ми имаше роднини в Нес, така че обикновено всяка година се сдобивахме с по някоя бройка.
– И онези активисти се опитват да спрат лова?
– Именно.
– Ейнджъл ходеше редовно, нали? – попита Фин. Единственият път, когато и той се бе присъединил към дванайсетимата мъже от Кробост, Ейнджъл вече имаше едно плаване до Скалата зад гърба си. Споменът премина като тъмна сянка през съзнанието му.
– Като по часовник. Той беше готвачът на групата.
– Значи, не се е зарадвал много, че някой се опитва да саботира начинанието?
– Не – поклати глава Гън. – Нито пък който и да било от местните. Затова и не успяхме да намерим свидетели на побоя.
– Зле ли го е подредил?
– Синини по лицето и тялото, едно-две счупени ребра. Нищо прекалено сериозно, но момчето ще го помни задълго.
– Тогава защо е още тук?
– Защото се надява да спре тазгодишната експедиция. Проклет глупак! А утре с ферибота пристигат и още няколко активисти.
– Кога отплава траулерът за Скер?
Дори от самото произнасяне на думата по тялото на Фин премина лека тръпка.
– До няколко дни. Зависи от времето.
Бяха стигнали края на плажа и Фин започна да се изкачва по скалите.
– Май не съм с подходящи обувки за целта – изпъшка Гън, подхлъзвайки се върху мокрия сипей.
– Ела, не бой се. Знам лесен път догоре.
Гън запълзя почти на четири крака след него по пътеката, която скоро ги отведе до серия от естествени, макар и неравни стъпала. Щом стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към торфената равнина и къщите на Кробост, скупчени в низината край пътя. Насред тях мрачно се издигаше сградата на Свободната църква, където Фин бе зъзнал на не едно и две скучни неделни училища. Небето зад нея се смрачаваше. Предвещаваше дъжд. Фин можеше да го подуши във въздуха, точно както някога, като дете. Изкачването го бе освежило и разсеяло мрачните спомени за Скер. Гън стоеше запъхтян до него и с тревога оглеждаше ожулените места по лъснатите си черни обувки.
– Скоро не бях правил това – рече Фин.
– Аз пък никога. Честно да си призная, си падам градско момче.
– Ще ти дойде от полза, Джордж. – Фин се усмихна. Отдавна не се бе чувствал толкова добре. – Та да си дойдем на думата. Смяташ ли, че въпросният природозащитник може да е убил Ейнджъл Макричи като отмъщение за побоя?
– По-скоро не. Не е такъв тип. Пада си малко... – Той затърси точната дума. – Мека китка, ако разбираш какво имам предвид. Фин кимна замислено. – Но от друга страна, видял съм достатъчно, за да знам, че понякога най-ужасните престъпление се извършват от хора, които човек никога не би заподозрял.
– При това е от Единбург – додаде Фин. – Някой проверил ли е дали има алиби за убийството от Лийт Уок?
– Не, никой.
– Може би няма да е зле да го направим. ДНК анализът ще ни каже дали има нещо общо с убийството на Макричи, но това ще отнеме ден-два. Във всички случаи си струва да поговоря с него.
– Отседнал е в пансиона „Парк Гест Хаус“ в града. Организацията „Заедно за животните“ явно не разполага с огромен бюджет. Старши инспектор Смит му е наредил да не напуска острова.