– Съжалявам за загубата ти, Фин.
Той само кимна.
Старши инспектор Блак едва вдигна лице от книжата си и му махна с ръка към стола на отсрещната страна на бюрото. Лицето му беше бледо, с изпити черти, а пръстите, ровещи из документите – пожълтели от никотин. Когато най-сетне се обърна към Фин, изражението му напомняше това на хищна птица.
– Е, как върви задочното обучение?
– Добре – сви рамене Фин.
– Така и не съм те питал, но защо напусна университета навремето? Следвал си в Глазгоу, нали?
– Бях млад, сър. И глупав.
– А защо постъпи в полицията?
– Така се правеше тогава, като дойдеш от островите без работа и квалификация.
– Имал си връзки, предполагам?
– Познавах един-двама души.
Блак го изгледа замислено.
– Ти си добро ченге, Фин. Но не това е, което искаш, нали?
– Това е, което съм.
– Не, това е, което беше. Допреди месец. Каквото и да говорим, случилото се е трагедия. Но животът продължава и ние заедно с него. Всички разбираме, че се нуждаеш от време за траур. Бог е свидетел, че виждаме достатъчно смърт, за да сме наясно с това.
Фин смръщи вежди.
– Нямате понятие какво е да изгубиш дете.
– Не, нямам. – В тона на Блак липсваше каквото и да било съчувствие. – Но съм губил близки и знам, че просто трябва да го преодолееш. – Той сключи длани пред себе си като в молитва и наду устни. – Да се оставиш на скръбта, е вредно, Фин. Болезнено. Затова трябва да вземеш решение. Какво ще правиш с остатъка от живота си. А дотогава, освен ако нямаш основателна медицинска причина, те искам обратно на работа.
Натискът върху него да се върне в службата нарастваше не от вчера. Разговори с Мона, обаждания от колегите, съвети от приятели. А той му се противеше, защото не беше в състояние да си представи как ще успее да се върне към живота отпреди инцидента.
– Кога?
– Още сега. Днес.
Фин поклати невярващо глава.
– Трябва ми малко време.
– Имаше достатъчно време. Или се връщай, или напускай. – И без да дочака отговор, Блак се пресегна, взе една кафява папка от купчината върху бюрото си и я плъзна към него. – Не си забравил убийството на Лийт Уок от май, нали?
– Не.
Фин не отвори папката. Нямаше нужда. Твърде добре помнеше голото тяло, увиснало от едно дърво между мократа от дъжда фасада на Петдесятната църква и банката. Един плакат на стената гласеше: „Исус спасява“. Тогава той му се бе сторил като някаква банкова реклама, чийто текст би трябвало да бъде: „Исус спестява при нас“.
– Е, имаме още едно – рече Блак. – Същият почерк.
– Къде?
– Горе, на север. Появи се в компютърната система ХОЛМС. Всъщност именно на нея ѝ дойде блестящата идея да те прикрепи към разследването. – Той примигна с дългите си ресници и фиксира Фин със скептичен взор. – Още говориш езика, нали?
– Келтски? – възкликна удивено Фин. – Не съм го говорил, откакто напуснах остров Луис.
– Тогава най-добре да си го опресниш. Убитият е от родното ти село.
– Кробост? – Фин беше потресен.
– Година-две по-възрастен от теб. Казва се... – Блак погледна листа пред себе си. – Макричи. Ангъс Макричи. Познаваш ли го?
Фин кимна.
III
Слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на всекидневната, сякаш ги укоряваха за тяхната скръб. В неподвижния въздух плаваха прашинки, уловени от ярката светлина. Отвън се носеше гълчавата на деца, ритащи топка. Допреди няколко кратки седмици Роби също можеше да бъде сред тях. Тиктакането на часовника върху полицата на камината само подчертаваше надвисналата помежду им тишина. Очите на Мона бяха зачервени, но сълзите в тях бяха пресъхнали, заменени от гняв.
– Не искам да заминаваш. – Това се бе превърнало в рефрен на техния спор.
– Нали сама ме убеждаваше да се върна на работа.
– Да, но искам вечер да се прибираш вкъщи. А не да ме зарежеш тук сама. – Тя си пое дъх на пресекулки. – Да стоя със своите спомени и със... със...
Може би така и нямаше да намери думи, за да довърши изречението, но Фин го стори вместо нея.
– Със своята вина? – Никога досега не ѝ бе казвал, че я смята аз виновна, но всъщност бе така, макар и да се мъчеше да прогони тази мисъл. Тя му хвърли поглед, изпълнен с такава болка, че незабавно съжали за репликата си. – Както и да е, ще отсъствам само няколко дни. – Той прокара пръсти през гъстите къдри на русата си коса. – Смяташ ли, че изгарям от желание да отида? Вече осемнайсет години минаха, откакто съм скъсал с това място.
– Но ето че сега скачаш при първата възможност. Да се махнеш, да избягаш от мен.
– Стига, не ставай смешна.