Но знаеше, че е права. Знаеше още, че иска да избяга не само от нея, а от всичко. Да се върне там, където навремето животът бе изглеждал прост. Към детството, към утробата. Колко лесно бе да забрави факта, че през по-голямата част от съзнателния си живот се бе стремил тъкмо към обратното. Че като тийнейджър нищо не му се бе струвало по-важно от това да напусне родния си край.
Помнеше колко лесно се бе оженил за Мона, и то по погрешни причини. Заради компанията. Заради оправданието да не се връща. Но за четиринайсет години единственото, което бяха постигнали, бе известно удобство. Място, което всеки от тях обособяваше за другия. Място, което обитаваха заедно, но никога не деляха. Между тях бе имало приятелство, дори искрена топлота. Но се съмняваше някога да е имало любов. Истинска любов. Както мнозина други, те сякаш се бяха примирили, че няма да намерят нищо по-добро. Роби бе мостът помежду им. Но Роби вече го нямаше.
– Имаш ли представа какво съм изживяла пред тези няколко седмици? – попита Мона.
– Мисля, че имам.
– Не – поклати глава тя. – Не ти се е налагало да прекарваш всяка минута с някой, който със самото си мълчание крещи укори насреща ти. Знам, че ме смяташ за виновна.
– Никога не съм казвал такова нещо.
– Не е и нужно. Впрочем колкото и да ме виниш, аз самата се виня десетократно повече. Загубата е и моя, Фин. Роби беше и мой син. – Сега сълзите избиха наново в очите ѝ, а той не намираше какво да отговори. – Не искам да заминаваш.
Все същият рефрен.
– Нямам друг избор.
– Разбира се, че имаш избор. Винаги има избор. След като толкова време отсъства от работа, нищо няма да се случи, ако просто им кажеш, че не искаш да ходиш на острова.
– Не мога.
– Фин, ако утре се качиш на този самолет...
Той зачака ултиматума, но тя така и не събра смелост да го заяви.
– Какво, Мона? Какво ще стане, ако утре се кача на самолета? – Нарочно я подтикваше да го каже. Тогава вината щеше да бъде нейна, не негова.
Тя отвърна очи и впи зъби в долната си устна, докато не усети вкуса на кръв.
– Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш, това е всичко.
Той я изгледа продължително, преди да изрече:
– Може би така ще е най-добре.
Двумоторният трийсет и седем местен самолет потрепери от турбуленцията, докато накланяше крила да заобиколи Лох Туат, като захождаше за приземяване на късата, брулена от ветровете писта на летище Сторноуей. На излизане от гъстите ниски облаци Фин видя оловносивото море, което разбиваше пенливите си вълни в черните скали, издаващи се пред полуостров Ай – това късче земя, наричано от местните Пойнт. Ландшафтът бе нашарен от познатите ровове, подобни на окопите от Втората световна война, макар тези тук да бяха изкопани за защита не от враговете, а от студа. Дългите векове рязане на торф бяха белязали безкрайните декари иначе безлична земя. Водата в залива изглеждаше студена, набраздена от непрестанния вятър. Фин бе забравил за него, за неговата непрестанна атака откъм ширналия се на пет хиляди километра Атлантически океан. Като се изключи сравнително закътания пристан на Сторноуей, на целия остров надали имаше и едно дърво.
По време на полета, продължил около час, се бе старал да не мисли. Нито за завръщането в родното си място, нито за ледената тишина, съпровождала отпътуването му от дома. Мона бе прекарала нощта в стаята на Роби и хлипанията ѝ долитаха до слуха му от другия край на коридора, докато си стягаше багажа. Сутринта потегли, без да се сбогува, и докато затваряше входната врата, знаеше, че оставя зад себе си не само Мона, но и цяла една глава от своя живот, която му се щеше никога да не е била писана. Сега, при вида на познатите хангари на летището и на непознатия фериботен терминал, проблясващ в далечината, Фин изпита внезапен прилив на емоция. Толкова отдавна не бе идвал тук, че се оказа неподготвен за спомените, връхлетели го с неочаквана сила.
Втора глава
Чувал съм хора, родени през петдесетте, да описват света на детството си в отсенки на кафявото. В цвят сепия. Аз съм отрасъл през шейсетте и седемдесетте и моето детство беше лилаво.
Живеехме в една от тъй наречените бели къщи, на километър от градчето Кробост. Мястото се наричаше Нес, разположено в северния край на остров Луис, най-северния от всички острови на шотландския архипелаг Външни Хебриди. Белите къщи бяха строени през двайсетте от камък, варовик или бетонни тухли и бяха покрити с шистови керемиди, гофрирана ламарина или битумни плоскости. Идеята им била да заменят черните къщи. Черните къщи имали суха каменна зидария, сламени покриви и служели за подслон както на хора, така и на добитък. В центъра на основното помещение ден и нощ горял огън от торф. Наричала се стаята с огнището. Комини нямало, а само дупка в тавана, през която се предполагало, че трябва да излиза пушекът. Разбира се, това невинаги ставало и къщите били вечно задимени. Нищо чудно, че средната продължителност на живота била къса.