Останките от черната къща, в която живеели баба ми и дядо ми по бащина линия, още стояха в двора, на един хвърлей от прага ни. Покрив нямаше, стените също се рушаха, но пък бе чудесно място за игра на криеница.
Баща ми беше практичен човек, с гъст черен перчем и проницателни сини очи. Кожата му бе като издъбена и през лятото, когато прекарваше повечето време на открито, ставаше съвсем тъмна. Когато бях малък, още преди да тръгна на училище, често ме вземаше със себе си да събираме неща, изхвърлени от морето. Тогава още не разбирах, но по-късно научих, че по онова време е бил безработен. В рибарската индустрия настъпил спад и корабчето, на което бил шкипер, било продадено за скрап. Затова разполагаше с много свободно време и още призори двамата тръгвахме да бродим по плажовете. Често намирахме дървен материал. Всевъзможни дъски и греди. Бях чувал от него, че имало човек, който построил цялата си къща от дърво, намерено край брега. Той самият бе събрал оттук повечето материал за таванските ни стаи. Морето ни даваше много, но и много вземаше. Рядко минаваше месец, без да се чуе за поредния удавник. Инцидент по време на риболов. Някой влязъл да плува и течението го отнесло. Друг пък паднал от скалите.
От плажните си разходки довличахме вкъщи какви ли не вехтории. Въжета, рибарски мрежи, алуминиеви буйове, които баща ми продаваше на калайджиите. Но най-добър бе урожаят след буря. Именно след една такава се натъкнахме на големия двесталитров варел. Вятърът вече бе постихнал, но морето все още се гневеше и в брега се разбиваха яростни талази, а високо над главите ни вихрено се носеха парцаливи облаци. Между тях слънцето оцветяваше земята в ярки движещи се петна от зелено, пурпурно и кафяво.
Макар да нямаше никакви надписи, варелът явно бе пълен и баща ми се развълнува от находката. Но беше прекалено тежък, за да го поместим сами, при това наполовина зарит в пясъка. В крайна сметка той докара трактор с ремарке и няколко мъже за помощници и още същия следобед варелът благополучно се озова изправен насред двора ни. Не му беше нужно много време, за да го отвори и да открие, че е пълен догоре с боя. Гланцова, ярколилава боя. Ето как се получи така, че всяка врата, лавица и шкаф в къщата ни бяха боядисани в лилаво. За всичките години, през които живях там.
Майка ми беше красива жена с вълниста руса коса, която събираше на конска опашка. Имаше бледа кожа с лунички и големи влажни кафяви очи. Никога не съм я виждал да се гримира. Нежна и слънчева по характер, но същинска фурия, ако я ядосаш. Тя обработваше имота ни – двайсетина декара, проточили се на дълга тясна ивица от къщата надолу към брега. Влажната почва даваше добра паша за овцете и по-голямата част от доходите ни идваха от държавните субсидии за тях. Отглеждаше също картофи, ряпа, овес, както и трева за сено и силаж. Запомнил съм я седнала на трактора, със син гащеризон и черни гумени ботуши, свенливо усмихната за фотографа от местния вестник, дошъл да я снима, защото беше спечелила някаква награда на регионално изложение.
Когато тръгнах на училище, баща ми вече си беше намерил работа на новата нефтена база в Арниш Пойнт, в Сторноуей. Рано всяка сутрин той и още неколцина мъже от селото се качваха на бял бус и поемаха дългия път към града. Ето защо майка ми бе онази, която ме откара на първия учебен ден със стария ни ръждив форд „Англия“. Аз страшно се вълнувах, също както и Артър Макинес, моят най-добър приятел. Двамата бяхме родени само през един месец, а къщата на родителите му беше най-близката до нашата. Макар постоянно да играехме заедно, семействата ни не дружаха. Предполагам, че ставаше дума за нещо като класова разлика. Бащата на Артър преподаваше английски и математика в училището в Кробост, при това в гимназиалните класове.
Помня, че беше особено ветровит септемврийски ден, с ниски, стелещи се над земята облаци. Във въздуха отчетливо се усещаше мирис на дъжд. Аз носех кафяв анорак с качулка и къс панталон, за който знаех, че ще протрие краката ми, ако се намокри. Нахлузил гумени ботуши и с нова ученическа чанта на гръб, в която бяха гуменките и обядът ми, изгарях от нетърпение да потеглим.
Майка ми тъкмо изкарваше на заден ход колата изпод дървения навес, служещ за гараж, когато през вятъра долетя звук от клаксон. Обърнах се и видях Артър и баща му в техния яркооранжев хилман авенджър. Той бе купен на старо, но изглеждаше почти като нов на фона на нашата таратайка. Господин Макинес остави двигателя да работи, слезе от колата и отиде да поговори с майка ми. След минутка приближи до мен и сложи ръка върху рамото ми с вестта, че ще се возя с него и с Артър. Едва когато колата потегли и се обърнах да видя майка си, махаща с ръка подир нас, се сетих, че не съм ѝ казал довиждане.