Марджъри пърхаше край рамото ми като ангел хранител. Обърнах се към нея и тя ме дари с подкупваща усмивка.
– Заръчала ти, значи, а? Да му превеждаш? – рече с престорена строгост директорът, оглеждайки ни с интерес. Беше висок плешив мъж с очила с телени рамки и винаги носеше костюми от сив туид, един размер по-големи от неговия. – Тогава най-добре да го придружиш, млада госпожице.
– Да, господин Маколи. – Беше удивително как знае имената на всички. – Хайде, Финли, да вървим. – Тя ме улови подръка и ме поведе обратно към изхода.
– Къде отиваме?
– В плика, който ти дадоха, има поръчка за магазина в Кробост. За зареждане на лавката.
– Лавката? – нямах понятие за какво иде реч.
– От нищо ли не разбираш, глупчо? Лавката е мястото, откъдето си купуваме сандвичи, чипс и лимонада през междучасията. За да не се шляем из улиците и да рискуваме да ни блъсне някоя кола.
– Аха – кимнах аз, дивейки се за сетен път на нейната осведоменост. Едва доста по-късно узнах, че имала сестра в шести клас. – Значи, мен може да ме блъскат коли, така ли?
Тя се изкиска.
– Старият Маколи явно е решил, че умееш да се справяш с опасности.
– Значи е сбъркал – отвърнах при спомена за случката с Мърдо Руад. Тя се изкиска отново.
Магазинът на Кробост се помещаваше в стар каменен хамбар на няколко стотин метра разстояние, на ъгъла с главната улица. Имаше две малки витрини, на които никога не се излагаха стоки, и тесен вход между тях. Виждаше се в далечината, до един склад с покрив от ръждивочервена гофрирана ламарина. Пътят дотам беше еднолентов, дълъг и прав, без тротоари, опасан от двете страни от телена ограда, окачена върху гнили килнати дървени колове, която невинаги успяваше да удържи овцете да не излизат на платното. Високата трева покрай канавката бе изгоряла от слънцето и превита от вятъра, а пиренът почти бе изсъхнал. Къщите наоколо бяха нанизани като квадратни мъниста на връв, без дървета или храсти, които да омекотяват острите им ъгли. Само вехти телени мрежи и въргалящи се из дворовете ръждиви шасита на счупени коли и трактори.
– Къде точно в Кробост живееш? – попитах Марджъри.
– Не живея в града, а във фермата Милънейс. Това е на около три километра от Кробост. – Тук тя понижи глас така, че едва го чувах през свистенето на вятъра. – Майка ми е англичанка. – Все едно споделяше някаква тайна. – Затова говоря английски без келтски акцент.
– Така или иначе нямаше да разбера – свих рамене.
– Да, вярно – засмя се тя.
Беше студено и започна да вали, затова нахлупих качулката и погледнах крадешком своята спътница. Плитките се развяваха зад гърба ѝ и тя, изглежда, се наслаждаваше на вятъра в лицето си. Бузите ѝ бяха станали яркочервени.
– Марджъри – казах. – Хубаво име.
– Аз пък го мразя – намръщи се тя. – Това е английското ми име, но никой не ме нарича така. Истинското ми име Маршели.
По подобие на „Марджъри“ тя постави ударението върху първата сричка, а „дж“-то се превърна в меко „ш“, както става винаги в келтския след „р“ – северно влияние, наследено от двувековното викингско владичество на островите.
– Маршели – произнесох подир нея, за да видя как ще ми допадне, и открих, че звучи чудесно. – Така е още по-добре.
Тя ме стрелна кокетно за миг със сините си очи, преди да отвърне отново поглед.
– Ами ти? Харесваш ли английското си име?
– Финли? Не.
– Тогава ще ти викам Фин. Как ти се струва?
– Фин – изрекох за проба. Звучеше кратко и по същество. – Добре, става.
– Значи, разбрахме се – усмихна се Маршели.
Така Маршели Морисън ми даде името, което прилепна и остана за целия ми по-нататъшен живот.
3 Ангел (англ.). – Б. пр.
В онези дни първокласниците отначало стояха в училище само до обяд. Хапвахме донесената от къщи храна и после си тръгвахме. Макар сутринта бащата на Артър да ни беше докарал с кола, от нас се очакваше да се приберем пеша. Разстоянието бе едва към километър и половина. Артър ме изчака пред входа, защото госпожа Макей ме задържа, докато напише бележка за родителите ми. На излизане видях Маршели да крачи сама нагоре по пътя. Ходенето до магазина ни беше измокрило и двамата бяхме прекарали остатъка от сутринта седнали редом до радиатора, за да се изсушим.
– Хайде, докога ще вися тук – рече нетърпеливо Артър.
Дъждът за момента беше престанал и той искаше да ходим да ловим раци между скалите под тяхната къща.
– Аз ще се прибера през фермата Милънейс – отвърнах. – Оттам е по-пряко.
– Какво? – изгледа ме той, сякаш се бях побъркал. – Ще ти отнеме часове!
– Нищо подобно. Ще мина по пътя Крос – Скигерста.