– Е, предполагам, че вече го знам. – Фионлах прескочи леко оставащите скали и се заизкачва по пътеката. Фин го последва, като се опасяваше, че е развалил отношенията им. Но когато се озоваха горе, всичко отново беше наред. Младежът посочи едно сребристо рено, пъплещо нагоре по хълма. – Това е госпожа Макълви. Тя откара мама до магазина, значи вече се прибират. На бас, че ще те изпреваря до къщи.
– Какво, да се надбягваме? Та аз съм два пъти по-стар от теб.
– Добре де, ще ти дам шейсет секунди преднина.
Фин го изгледа за миг, сетне кимна.
– Дадено.
И хукна с всички сили покрай брега, а после сви по пътя нагоре към къщата. Тук бягането стана по-трудно. Нозете му сякаш се наляха с олово, а дробовете му хъхреха, мъчейки се да поемат достатъчно кислород. Скоро вече можеше да види купчината торф и да чуе бръмченето на колата, спряла пред портата. Почти беше стигнал целта. Маршели слезе с покупките си и влезе в двора, а сребристото рено продължи по хълма. Изведнъж тя го забеляза и зяпна от изумление, а той ѝ се ухили в отговор. Щеше да надбяга момчето, да стигне пръв до къщата. Но през последните метри Фионлах профуча, смеейки се, покрай него. Дори не беше запъхтян, а Фин трябваше да се превие надве и да опре длани върху бедрата си, докато си поеме дъх.
– Хайде, старче, какво ти става?
Фин само го изгледа изпод вежди.
Маршели също се усмихна закачливо.
– Да, старче, какво ти става?
– Нищо, само малко ми пречат годинките – изправи кръст Фин.
В къщата зазвъня телефон и Маршели неспокойно се озърна натам.
– Аз ще го вдигна – рече Фионлах и се завтече към кухненската врата.
Взе с един скок стъпалата пред нея и се изгуби в антрето. След секунда звъненето секна.
– Е, какво правиш тук? – попита Маршели.
Фин, все още задъхан, сви рамене.
– Просто минавах. Отбих се да посетя Калъм.
Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.
– Няма ли да влезеш?
Той я последва по пътеката и двамата се озоваха в кухнята. Тя остави торбите с покупки на масата. От всекидневната се чуваше гласът на говорещия по телефона Фионлах. Маршели наля вода в електрическия чайник.
– Чаша чай?
– С удоволствие.
Той стоеше неловко, наблюдавайки я как включва чайника и взема две чаши от шкафа на стената. Вече дишаше почти нормално.
– Май ни се намира само пакетиран.
– Няма проблем.
Тя пусна по една торбичка с чай в чашите и се обърна към него, приседнала върху кухненския плот. Фионлах свърши с разговора и стъпките му се отдалечиха нагоре по стълбите към мансардата. А сините очи на Маршели си оставаха все така впити във Фин – търсещи, дълбаещи. Водата в чайника започна тихо да къкри. Външната врата не бе добре затворена и вятърът свистеше през пролуката.
– Защо не си ми казала, че си бременна? – промълви накрая той.
Тя затвори клепачи и Фин за миг се почувства освободен от оковите на взора ѝ.
– Артър спомена, че ти е казал. А не е трябвало.
– Но аз имам право да знам.
– Нямаш право на нищо. Не и след... – Тя замлъкна, за да възвърне самообладанието си, да се загърне в него като в защитна обвивка. – Теб те нямаше. А Артър беше тук. – Очите ѝ отново се впиха в него и той се почувства гол, прикован от тях. – Аз те обичах, Фин Маклауд. Обичах те още от първия ден, когато седнахме заедно в училище. Обичах те и когато се държеше като копеле. Също през всичките години, докато отсъстваше. И ще продължавам да те обичам дори след като отново си заминеш.
Той поклати глава, неспособен да намери думи. Накрая плахо попита:
– И кое се обърка?
– Ти не ме обичаше достатъчно. Не съм сигурна, че изобщо някога си ме обичал.
– За разлика от Артър, така ли?
Очите ѝ се наляха със сълзи.
– Недей, Фин. Дори не отваряй тази тема.
Той прекоси с две крачки кухнята и постави ръце върху раменете ѝ.
– Маршели...
– Моля те – извърна се настрани тя, сякаш очакваше да ѝ каже, че той също винаги я е обичал. – Не искам да го чувам. Не и сега, след всички тези пропилени години. Няма да го понеса.
Лицата им бяха само на сантиметри разстояние и те се целунаха, преди някой от двамата да разбере какво става. Това не бе преднамерено действие, а просто несъзнателен импулс. Кратко докосване, преди устните им да се разделят и да се впият отново едни в други, много по-дълбоко и страстно. Кипналият чайник се тресеше протестиращо в поставката си.
Звукът на слизащия по стълбите Фионлах ги накара да отскочат назад като опарени. Маршели, изчервена и смутена, грабна чайника и се залови да пълни чашите. Фин пъхна ръце в джобовете на панталона си и зарея невиждащ взор през прозореца. Фионлах се появи откъм всекидневната, понесъл голям сак. Беше навлякъл дебел вълнен пуловер, а над него – непромокаема връхна дреха. Дори да бяха гузни от постъпката си, Фин и Маршели нямаше нужда да се притесняват, че младежът ще забележи. Той бе твърде погълнат от собствената си мрачна възбуда.