От пещерите над тях се чу силен тътен.
— Какво е това? — попита Дурник и се огледа притеснено.
— Релг, предполагам — отговори му Силк. — Като че ли предприема мерки за обезглавяване на мургите.
— Надявам се да не се увлече — Дурник нервно вдигна поглед към тавана на пещерата.
— Колко време ще ни трябва да стигнем до Долината? — попита Барак.
— Няколко седмици, вероятно — отвърна Силк. — Много ще зависи от терена и от това колко бързо гролимите ще организират преследването ни. Ако успеем да вземем достатъчно преднина, за да ги подведем по лъжлива следа, можем да ги изпратим на запад към границата на Толнедра, а ние да продължим към Долината, без да е нужно да се крием — изхили се дребното човече. — Чувството, че заблуждавам цялата мурго нация ми допада — добави той.
— Не е нужно да си толкова изобретателен — рече му Барак. — Хетар ще ни чака във Долината заедно с крал Чо-Хаг и половината алгарски родове. Ще бъдат доста разочаровани, ако не им заведем поне няколко мурги.
— Животът е пълен с разочарования — каза Силк язвително. — Доколкото си спомням, източният бряг на Долината е доста стръмен и неравен. Ще ни трябват поне няколко дни, за да се спуснем по него, и не мисля, че бихме искали да правим това с цялото мургско кралство по петите ни.
Беше ранен следобед, когато Релг се върна. Като че ли усилието беше притъпило една част от бурята в главата му, но той продължи да гледа странно и сякаш нарочно избягваше виолетовия поглед на Тайба.
— Срутих таваните на всички пещери, които водят към тази — уведоми ги Релг кратко. — Сега сме на сигурно място.
Поулгара, която изглеждаше заспала, отвори очи:
— Почини си малко!
Той кимна и веднага се отправи към завивките си.
През останалата част от деня си почиваха в пещерата, като се редуваха да пазят на тесния вход. Погубената земя от черен пясък и оголени от вятъра скали, която се простираше отвъд сипея в основата на кулата, беше оживена от мургски ездачи, лутащи се напред-назад в яростно и неорганизирано преследване.
— Изглеждат така, сякаш и те самите не знаят какво правят — каза Гарион шепнешком на Силк, докато пазеха двамата.
Слънцето тъкмо потъваше зад облаците в западната част на хоризонта, като оцветяваше небето в огненочервени петна; а силният вятър носеше със себе си студ и прах, които проникваха през входа на пещерата.
— Мога да си представя, че в момента цари известна бъркотия в Рак Ктхол — каза Силк. — Вече никой не командва и това обърква мургите. Разкъсват се на парчета, когато няма кой да издава заповеди.
— Това няма ли да затрудни излизането ни? — попита Гарион. — Имам предвид, че те никъде не отиват. Просто се мотаят наоколо. Как ще минем през тях?
Силк сви рамене.
— Просто ще си сложим качулките и ще се смесим с тях. — Той придърпа грубия плат на дрехата си по-плътно до тялото, за да го предпази от студа, обърна се и огледа хората в пещерата.
— Слънцето залязва — каза им той.
— Да изчакаме, докато се стъмни напълно — отвърна Поулгара. Тя беше завила внимателно малкото момче в една от старите туники на Гарион.
— Само да се поотдалечим малко, и ще им пусна лъжлива следа — каза Силк. — Мургите са доста глупави понякога, а ние не искаме те да пропуснат нашата следа. — Обърна се отново към залеза. — Ще бъде студена нощ. — отбеляза той, без да говори конкретно на някого.
— Гарион — каза леля Поул, докато се изправяше, — стойте с Дурник близо до Тайба. Тя не е яздила никога досега и може да има нужда от помощ в началото.
— А момченцето? — попита Дурник.
— То ще язди с мен.
— Ами Белгарат? — попита Мандорален, като погледна към все още спящия стар магьосник.
— Като дойде времето, просто ще го сложим на коня — каза Поулгара. — Мога да го държа на седлото, стига само да не правим резки промени в посоката. Стана ли по-тъмно?
— По-добре да изчакаме още малко — отвърна Силк. — Все още е светло.
Зачакаха. Вечерното небе започна да става виолетово, показаха се и първите звезди, които блестяха студено и много надалече. Търсещите мурги запалиха фенери.