— Да тръгваме, а — предложи Силк и се изправи.
Изведоха тихо конете от пещерата и се отправиха надолу по сипея към пясъка. Там спряха за известно време и изчакаха една група мурги с фенери в ръце да премине на няколко ярда от тях.
— Не се разделяйте. — каза им Силк, докато се качваха на конете.
— Колко има до края на погубената земя? — Барак попита дребния мъж, докато се качваше на коня си, мърморейки.
— Два дни бърза езда — отвърна Силк. — Или нощи в този случай. По всяка вероятност ще използваме прикритието на нощта. Изобщо не приличаме на мурги.
— Да тръгваме — каза Поулгара.
Потеглиха отначало бавно, докато Тайба се почувства по-уверена в себе си и Белгарат показа, че може да се задържи на седлото, въпреки че още не можеше да комуникира с никого. След това препуснаха в лек галоп и продължиха по-бързо, но без да изморяват конете.
Като прекосиха първия мост, налетяха на една група мурги с фенери в ръце.
— Кой е там? — попита настоятелно Силк с характерния груб акцент на мургите. — Кои сте вие?
— От Рак Ктхол сме — отговори почтително един от тях.
— Знам това, приятел — излая Силк. — Попитах кои сте.
— Трета фаланга — отвърна мургът сковано.
— Това е друго нещо. Загасете фенерите! Как си мислите, че можете да видите по-далеч от десет фута, като светят в очите ви?
Фенерите бяха загасени веднага.
— Започнете да търсите на север — нареди Силк. — Девета фаланга покрива този участък.
— Но…
— Ще ми противоречите ли?
— Не, но…
— Тръгвайте! Веднага!
Мургите обърнаха конете и изчезнаха в мрака в бърз галоп.
— Умно — каза Барак с възхищение.
Силк сви рамене.
— Доста елементарно — отвърна той. — Хората са благодарни на малко команди, когато са объркани. Да тръгваме, а?
Имаше и други сблъсъци през дългата студена безлунна нощ, докато яздеха на запад. Бяха неизбежни заради ордите мурги, които преобръщаха погубената земя, търсейки тях, но Силк се справяше добре при всяка среща и нощта премина без значими инциденти.
Призори дребният мъж започна умело да изпуска различни предмети, за да остави следи.
— Малко преигравам може би — каза той критично, като погледна старата обувка, която току-що беше захвърлил в смачкания от конските копита пясък зад тях.
— За какво говориш? — попита Барак.
— За следите — отвърна Силк. — Искаме да ни следват, помниш ли? Трябва да мислят, че сме се отправили към Толнедра.
— Е, и?
— Просто казах, че е малко недоизпипано.
— Ти винаги се тревожиш прекалено много за подобни неща.
— Това е въпрос на стил, скъпи ми Барак — отвърна Силк високомерно. — Немарливата работа обикновено формира навици.
Когато първите метално сиви отблясъци на зората изпълзяха по зимното небе, те се приютиха сред камънаците на един от хребетите, които обграждаха погубената земя. Дурник, Барак и Мандорален опънаха старателно палатките върху тясното дефиле по западния склон на хребета и ги посипаха отгоре с пясък, за да прикрият временното си убежище.
— Може би е по-добре да не палим огън — каза Дурник на Поулгара, докато водеха конете към прикритието — заради дима, пък и заради всичко останало.
Тя кимна в съгласие.
— Имаме нужда от топла храна — рече Поул, — но мисля, че ще трябва да изчакаме.
Закусиха с хляб и сирене и започнаха да се настаняват удобно, като се надяваха да проспят деня, за да могат да яздят отново през следващата нощ.
— Не бих отказал една баня — Силк изтърсваше пясъка от косата си.
Малкото момче го погледна леко намръщено. След това се приближи и му предложи кълбото.
— Задача? — попита то.
Силк внимателно скри ръце зад гърба си и поклати глава.
— Само тази дума ли знае? — Силк попита Поулгара.
— Така изглежда — отвърна му тя.
— Не виждам връзката — каза Силк. — Какво иска да каже?
— Вероятно са му повтаряли, че трябва да изпълни една задача — обясни тя, — да открадне кълбото. Предполагам, че Зедар му е повтарял това стотици пъти, още докато е бил бебе и думата се е запечатала в съзнанието му.
— Малко е объркващо — Силк продължаваше да държи ръцете си зад гърба. — Изглежда много на място понякога.
— Той като че ли не мисли по начина, по който мислим ние — заключи Поул. — Единствената цел в живота му е да предаде кълбото на някого. На когото и да е всъщност. — Тя се намръщи замислено. — Дурник, защо не се опиташ да му направиш някаква торбичка, в която да го сложи, и ще я при вържем на кръста му. Може би ако не е в ръцете му през цялото време, ще престане да мисли за кълбото толкова много.