Очите на Релг щяха да изхвръкнат.
— Тялото ми не ме притеснява, но теб явно те травмира, не е ли така? Къде е прегрешението тогава — в моя или в твоя мозък? Мога да те удавя в грях, когато си поискам. Просто трябва да направя това. — И тя разтвори роклята си.
Релг се обърна, като издаваше странни звуци.
— Не искаш ли да гледаш, Релг? — присмя му се Тайба, докато той тичаше навън.
— Солидно оръжие имаш, Тайба — поздрави я Силк.
— Това е единственото оръжие, което имах в робските килии — отвърна му тя. — Научих се да го използвам, когато се наложи.
Закопча старателно роклята си и се обърна към Задача, сякаш нищо не се беше случило.
— Какъв е целият този шум? — измърмори Белгарат и се надигна леко. Всички се обърнаха бързо към него.
— Релг и Тайба проведоха една теологична дискусия — отговори весело Силк. — Крайните аргументи бяха много интересни. Ти как си?
Но старият човек беше потънал в сън отново.
— Поне започна да идва на себе си — отбеляза Дурник.
— След няколко дни ще се възстанови напълно — каза Поулгара и постави ръка на челото му. — Още е много слаб.
Гарион спа през по-голямата част от деня, завит с одеялото си върху каменната земя. Когато студът и най-вече неудобната скала под бедрото му го събудиха, най-после беше късен следобед. Силк стоеше на пост при устието на дефилето и се взираше в черния пясък и сивкавата солена пръст, но всички останали спяха. Докато слизаше тихо към мястото, където седеше Силк, Гарион видя, че леля Поул спеше прегърнала Задача и прогони моментния пристъп на ревност. Тайба измърмори нещо, докато минаваше покрай нея, но с един бърз поглед разбра, че не е будна. Тя лежеше недалече от Релг и в съня си сякаш беше протегнала ръце към спящия улго.
Малкото остро лице на Силк изглеждаше бодро, без никакви признаци на умора.
— Добро утро! — измърмори той. — Или каквото е там.
— Никога ли не се изморяваш? — попита тихо Гарион, за да не събуди останалите.
— Поспах малко — отвърна му Силк.
Дурник се измъкна от навеса и се присъедини към тях, като се прозяваше и търкаше очи.
— Ще те сменя — каза той на Силк. — Забеляза ли нещо?
Той присви очи срещу залязващото слънце.
Силк вдигна рамене.
— Няколко мурги. Бяха на юг от нас. Мисля, че никой не е открил следите ни все още. Май ще трябва да ги направим по-явни.
Гарион почувства странна потискаща тежест във врата. Огледа се притеснено наоколо. И тогава без никакво предупреждение го проряза силна болка, която сякаш премина през мозъка му. Пое си дълбоко дъх и засили волята си, опитвайки се да отблъсне атаката.
— Какво става? — попита Силк.
— Гролим — изръмжа Гарион и събра цялата си воля, като че ли се подготвяше за битка.
— Гарион! — Това беше леля Поул и гласът и звучеше притеснено.
Той се обърна и се скри обратно под навеса, а Силк и Дурник го следваха по петите.
Беше се изправила и обгърнала Задача с ръце, сякаш да го защити от нещо.
— Гролим беше, нали? — попита настоятелно Гарион, а гласът му звучеше малко пискливо.
— Повече от един — отвърна тя напрегнато. — Сега, когато Ктучик е мъртъв, йерарсите контролират гролимите. Те обединиха своята воля и се опитаха да убият Задача.
Останалите, събудени от силния й вик, се запрепъваха към оръжията си.
— Защо преследват момчето? — попита Силк.
— Знаят, че единствено той може да докосва кълбото. Мислят си, че ако момчето умре, няма да можем да го изнесем от Ктхол Мургос.
— Какво ще правим? — попита я Гарион и се огледа безпомощно.
— Аз ще се концентрирам върху защитата на детето — каза му тя. — Отдръпни се от мен, Гарион.
— Какво?
— Стой настрани от мен. — Тя се наведе и описа в пясъка кръг около себе си и момчето. — Чуйте ме всички! Докато не се справим с това, никой да не пристъпва в кръга. Не искам някой от вас да пострада.
Изправи се и белият кичур в косата й сякаш проблесна.
— Почакай — извика Гарион.
— Не смея. Може да атакуват всеки момент. От теб зависи да защитиш дядо си и останалите.
— Аз?