Тълпата във Воу Вейкюн беше най-голяма в сравнение с досегашните. Почти убедени, хората се нуждаеха от една-единствена искра, която да ги запали. Отново болна от неоправдана паника, кралицата на Рива събра сили и се изправи пред множеството, за да го приобщи към своята мисия.
Когато всичко свърши и младите благородници се присъединиха към огромната армия, Се’Недра се оттегли в покрайнините на лагера, за да се усамоти за момент и да се съвземе. Това се беше превърнало в задължителен обичай за нея. Понякога повръщаше след речта си, а понякога плачеше. Понякога се шляеше безцелно, без да забелязва дърветата около себе си. По заповед на Поулгара Дурник винаги я придружаваше и Се’Недра намираше компанията на този стабилен практичен мъж за странно успокояваща.
Бяха се отдалечили на известно разстояние от развалините. Следобедът беше ясен и слънчев и птичките пееха сред дърветата. Замислена, Се’Недра вървеше, като оставяше покоя на гората да уталожи бушуващия смут в душата й.
— Всичко това е добро за благородниците, Детон — чу тя да казва някой от другата страна на гъсталака, — но какво общо има с нас?
— Вероятно си прав, Ламър — съгласи се вторият глас с тъжна въздишка. — Беше много вълнуващо обаче, нали?
— Единственото нещо, което би могло да развълнува един крепостен селянин, е видът на храна — заяви горчиво първият мъж. — Малкото момиче може да си говори каквото иска за дълга, но единственият дълг, който аз изпитвам, е към стомаха ми.
Той спря рязко.
— Дали листата на онова растение стават за ядене? — попита той.
— Мисля, че са отровни, Ламър — отвърна Детон.
— Но не си сигурен? Мразя да подминавам нещо, което става за ядене, ако има и най-малкия шанс да не ме убие.
Се’Недра слушаше двамата крепостници с нарастващ ужас. Възможно ли беше някой да се принизи до такова ниво? Инстинктивно, тя премина през гъсталака, за да се изправи срещу тях. Както винаги, Дурник стоеше плътно до нея.
Двамата крепостници бяха облечени в изцапани с мазни петна дрипи. И двамата бяха мъже на средна възраст и по лицата им нямаше никаква следа от поне един щастлив ден в живота им. По-слабият от двамата внимателно разглеждаше един плевел с дебели листа, но другият видя Се’Недра да се приближава и се втренчи в нея с очевиден страх.
— Ламър — той се задъхваше. — Това е тя, тази, която говори днес.
Ламър се изправи и мършавото му лице пребледня под мръсотията, която го покриваше.
— Ваше Величество — каза той и гротескно се опита да се поклони. — Ние просто се връщаме по селата си. Не знаехме, че тази част от гората е Ваша. Нищо не сме взели.
Той протегна напред празните си ръце, за да докаже думите си.
— Откога не си ял? — попита тя.
— Ядох малко трева тази сутрин, Ваше Величество — отвърна Ламър, — и няколко репички вчера. Бяха малко червиви, но не бяха лоши.
Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи.
— Кой ви причини това? — попита тя.
Ламър се обърка малко от въпроса. Накрая сви леко рамене.
— Светът, предполагам, Ваше Величество. Значителна част от това, което произвеждаме, отива при нашия господар и друга, също голяма част — при неговия господар… После една част отива за краля и друга за неговия суверен. А ние все още плащаме за някаква война, която господарят ни води преди няколко години. След като платим всичко това, за нас остава съвсем малко.
Една ужасна мисъл стресна принцесата.
— Аз събирам армия за една кампания на Изток — каза им тя.
— Да, Ваше Величество — отвърна другият селянин, Детон. — Чухме речта Ви днес.
— Какво ще ви причини тя?
Детон сви рамене.
— Ще означава повече данъци, Ваше Величество, а и някои от синовете ни ще бъдат взети като войници, ако нашият господар реши да Ви последва. Крепостните не стават добри войници, но винаги могат да носят багажа. Пък и когато настане време да се завзема някой замък, благородниците сякаш винаги имат нужда от крепостници наоколо, които да умират вместо тях.
— Значи вие никога не изпитвате патриотични чувства, когато участвате във война?