— За какъв патриотизъм може да става дума, когато говорим за крепостници, милейди? — попита я Ламър. — Допреди един месец аз дори не знаех името на страната си. Нищо от нея не ми принадлежи. Защо трябва да изпитвам някакви чувства към нея?
Се’Недра не можеше да отговори на въпроса му. Техният живот беше толкова сив, толкова отчайващо празен, а нейният призив означаваше само още страдания и трудности за тях.
— А семействата ви? — попита тя. — Ако Торак победи, гролимите ще дойдат и ще избият семействата ви на неговите олтари.
— Аз нямам семейство, милейди — отвърна Ламър с мъртвешки глас. — Синът ми умря преди няколко години. Моят господар водеше война някъде и когато нападали замъка, хората от него излели вряща смола върху крепостните селяни, които се опитвали да вдигнат стълбата. Жена ми се самоуби, като чу какво се е случило. Гролимите не могат да наранят никого от нас двамата вече, а ако искат да убият мен, да заповядат.
— Няма ли нещо, за което бихте се борили?
— За храна, предполагам — каза Ламър, след като помисли малко. — Изморих се от глад вече.
Се’Недра се обърна към другия селянин.
— А ти? — попита тя.
— Бих влязъл и в огъня за този, който ме нахрани — отвърна Детон разпалено.
— Елате с мен! — заповяда им Се’Недра.
Обърна се и ги поведе към лагера и към големите препълнени с провизии фургони, които носеха огромни количества храна от складовете на Сендария.
— Искам да нахраните тези двама мъже — разпореди Се’Недра на изненадания готвач. — Колкото могат да изядат.
Дурник, чиито честни очи преливаха от състрадание, беше стигнал вече до един от фургоните и беше взел един хляб. Раздели го на две и подаде едната половина на Ламър, а другата на Детон. Ламър се втренчи в парчето хляб в ръцете си, като се развълнува.
— Ще Ви последвам, милейди — заяви той с треперещ глас. — Изядох обувките си и живях от варена трева и корени от дървета.
Дланите му се затвориха около парчето хляб, сякаш се страхуваше, че някой може да му го отнеме.
— Ще Ви последвам до края на света и обратно заради това, което правите за нас.
После започна да яде, като късаше хляба със зъби.
Се’Недра го наблюдава известно време, после внезапно побягна. Когато стигна до палатката, вече плачеше истерично. Адара и Тайба се опитаха да я успокоят, но не успяха и изпратиха да повикат лейди Поулгара.
Щом пристигна, вълшебницата хвърли един бърз поглед наоколо и помоли Адара и Тайба да я оставят насаме с хлипащото момиче.
— Добре, Се’Недра — каза тя кротко, като приседна на леглото и прегърна принцесата, — какво се е случило?!
— Не мога повече, лейди Поулгара — изплака Се’Недра. — Просто не мога.
— Това беше твоя идея — припомни и Поулгара.
— Сгреших — изхлипа Се’Недра. — Сгреших, сгреших! Трябваше да си остана в Рива.
— Не — не се съгласи Поулгара. — Ти направи нещо, което никой от нас не можеше да направи. Ти ни осигури арендите. Не съм сигурна дали Гарион щеше да успее да го направи.
— Но те всички ще умрат! — проплака Се’Недра.
— Откъде ти хрумна това?
— Ангараките ще ни превъзхождат поне два пъти. Те ще разбият армията ми.
— Кой ти каза това?
— Аз… аз подслушах — отвърна Се’Недра, като хвана амулета. — Чух какво си говореха Родар, Анхег и останалите, когато разбраха за южните мурги.
— Разбирам — каза Поулгара тъжно.
— Ние ще пожертваме техния живот. Нищо не може да ни спаси. А току-що успях да въвлека и крепостните селяни в това. Животът им е толкова мизерен, че те ще ме последват само заради възможността да се хранят редовно. И аз ще го направя, лейди Поулгара. Ако преценя, че имам нужда от тях, ще ги откъсна от домовете им и ще ги поведа към смъртта. Не мога да не го направя.
Поулгара взе чаша от масата и изпразни едно мускалче в нея.
— Войната не е свършила още, Се’Недра. Тя дори не е започнала.
Разклати тъмнокехлибарената течност на дъното на чашата.
— Виждала съм безнадеждни войни и преди. Ако се поддадеш на отчаянието, преди да си започнал, нямаш никакъв шанс да победиш. Родар е много умен тактик, знаеш това, а хората в твоята армия са смели. Няма да влизаме в битка, преди да сме убедени, че това е абсолютно необходимо, а ако Гарион стигне до Торак навреме и ако го победи, ангараките ще се разбягат и няма изобщо да ни наложи да се бием с тях. Ето! — Подаде й чашата. — Изпий това!