Се’Недра взе чашата безмълвно и отпи. Кехлибарената течност беше горчива и остави в устата й странен огнен вкус.
— Значи всичко зависи от Гарион — рече тя.
— Винаги е зависело от него, скъпа — каза й Поулгара.
Се’Недра въздъхна.
— Толкова ми се иска… — започна тя, после спря.
— Иска ти се какво, скъпа?
— О, лейди Поулгара, нито веднъж не казах на Гарион, че го обичам. Бих дала всичко, за да мога да му го кажа поне веднъж.
— Той го знае, Се’Недра.
— Не е същото.
Се’Недра въздъхна отново. Изведнъж я налегна ненадейна умора и тя спря да плаче. Беше й трудно дори да си спомни за какво плачеше. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Задача седеше тихо в ъгъла и я наблюдаваше. Дълбоките му сини очи бяха изпълнени със съчувствие и с надежда, колкото и да беше странно. После Поулгара взе принцесата в прегръдките си и започна да я люлее напред-назад, като тананикаше тихо някаква успокоителна мелодия. Без да разбира какво става, Се’Недра заспа дълбоко, без да сънува каквото и да било.
На следващата сутрин някой се опита да я убие. Армията й се движеше по Големия западен път на юг от Воу Вейкюн, през огрятата от слънцето гора. Принцесата яздеше начело на колоната и си говореше с Барак и Мандорален, когато една стрела изсвистя злобно откъм гората. Барак веднага разпозна звука.
— Пази се! — извика той и прикри Се’Недра с огромния си щит.
Стрелата се удари в него и Барак извади веднага меча си, като псуваше отвратително.
Олбан, най-малкият син на Барак, вече се беше спуснал стремглаво към гората. Лицето му беше мъртвешки бледо, а мечът му сякаш подскачаше в ръката му, докато яздеше към гъсталака. Шумът от галопиращите копита на коня му заглъхнаха сред дърветата. След известно време чуха ужасен писък.
Откъм армията зад тях последваха изплашени викове. Поулгара продължи напред с пребледняло лице.
— Добре съм, Поулгара — увери я бързо Се’Недра. — Барак ме спаси.
— Какво се случи? — попита Поулгара.
— Някой изстреля стрела по нея — изръмжа Барак. — Ако не бях чул свистенето й, щеше да се случи нещо много лошо.
Лелдорин беше вдигнал счупената стрела и я разглеждаше внимателно.
— Перата са разхлабени — каза той, като прокара ръка по перата на стрелата. — Затова е свистяла така.
Олбан се върна от гората с окървавен меч, който все още беше в ръката му.
— Добре ли е кралицата? — поинтересува се той. По някаква странна причина гласът му беше на ръба на истерията.
— Добре е — каза Барак и го погледна въпросително. — Кой беше?
— Мисля, че мург — отвърна Олбан. — Имаше белези на двете си бузи.
— Уби ли го?
Олбан кимна.
— Сигурна ли сте, че сте добре, моя кралице? — обърна се той към Се’Недра.
Светлорусата му коса беше разрошена и той изглеждаше много млад и искрен.
— Добре съм, Олбан — отвърна тя. — Ти прояви изключителна смелост, но трябваше да изчакаш, вместо да се втурваш сам. Можеше да са повече.
— Тогава щях да ги убия всичките — заяви свирепо Олбан. — Ще унищожа всеки, който посмее да вдигне пръст срещу Вас!
Младият човек трепереше от ярост.
— Предаността ти подхожда, младежо — каза му Мандорален.
— Мисля, че ще е добре да пуснем няколко разузнавачи — предложи Барак на крал Родар. — Поне докато излезем от тази гора. Кородулин имаше намерение да прогони всички мурги от Арендия, но явно е пропуснал един-двама.
— Позволете ми да предвождам разузнавателните групи — помоли Олбан.
— Синът ти е зареден с много ентусиазъм — отбеляза Родар, като се обърна към Бранд. — Харесва ми този младеж.
После разпореди на Олбан.
— Вземи колкото хора са ти необходими. Не искам да има мурги в радиус от пет мили около принцесата.
— Имате думата ми — заяви Олбан, обърна коня си и потъна отново в гората.
Продължиха напред малко по-внимателно. Когато Се’Недра говореше, около нея, на стратегически позиции, бяха разположени стрелци, които наблюдаваха тълпата. Олбан съобщи за още няколко мурги, които бяха открити сред дърветата, но нямаше повече инциденти.
Когато излязоха от гората и поеха по централната арендска равнина, първият ден от лятото беше почти настъпил. До този момент Се’Недра беше успяла да привлече към армията си почти всеки астурианец, който можеше да се движи. Войската й се простираше зад нея като море от хора, а тя ги водеше напред през равнината. Горите останаха зад гърба им, небето беше кристалносиньо, а трева — много зелената под копитата на конете.