— Сега накъде, Ваше Величество? — попита Мандорален.
— Към Воу Мимбре — отвърна Се’Недра. — Ще говоря пред рицарите-мимбрати, а после ще се отправим към Толнедра.
— Надявам се, че баща ти все още те обича, Се’Недра — каза крал Родар. — Ще е необходима огромна бащинска обич на Ран Боруни, за да ти прости, че си влязла в земите му с цялата тази армия.
— Той ме обожава — увери го Се’Недра.
Крал Родар обаче запази съмненията си.
Армията продължи през централната част на Арендия, към столицата във Воу Мимбре, където крал Кородулин беше събрал мимбратските рицари и техните васали. Времето се задържа хубаво, така че продължиха да яздят под ярката слънчева светлина.
Една ясна утрин, скоро след като бяха потеглили, лейди Поулгара се присъедини към Се’Недра, начело на колоната.
— Реши ли вече как ще се справиш с баща си? — попита тя.
— Не съм много сигурна — призна принцесата. — Вероятно ще ми бъде изключително трудно да го убедя.
— С Боруните обикновено е трудно.
— Аз съм Борун, лейди Поулгара.
— Знам.
Поулгара погледна принцесата с проницателен поглед.
— Ти порасна много през последните няколко месеца, скъпа — отбеляза тя.
— Нямах кой знае какъв избор, лейди Поулгара. Всичко стана съвсем изневиделица.
После нещо й хрумна и Се’Недра се засмя:
— Бедният Гарион!
— Защо „бедният Гарион“?
— Държах се ужасно с него, нали?
— Меко казано, да.
— Как изобщо сте ме понасяли всички?
— Често ни се налагаше да стискаме зъби.
— Мислиш ли, че би се гордял с мен, ако знаеше какво правя, искам да кажа?
— Да — отвърна й Поулгара. — Мисля, че да.
— Знаеш ли, ще изкупя всичко, което съм му причинила — обеща Се’Недра. — Ще бъда най-добрата съпруга на света.
— Това е хубаво, скъпа.
— Няма да му викам, да се карам, нищо такова.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Се’Недра — каза Поулгара мъдро.
— Е — малката принцеса се поправи, — почти никога.
Поулгара се усмихна.
— Ще видим.
Мимбратските рицари се бяха разположили в огромната равнина в покрайнините на град Воу Мимбре. Заедно с войската си те представляваха една внушителна армия, която проблясваше под слънчевите лъчи.
— О, боже — заекна Се’Недра, като погледна надолу от хълма, където се бяха изкачили с алорнските крале.
— Какъв е проблемът? — попита я Родар.
— Толкова са много.
— В това е идеята, нали?
Един висок рицар мимбрат с тъмна коса и брада, с туника върху лъскавите доспехи препусна към тях нагоре по хълма и спря на няколко ярда. Огледа ги един по един, после сведе глава в учтив поклон. Обърна се към Мандорален.
— Поздрави на незаконния наследник на Воу Мандор от Кородулин, крал на Арендия.
— Все още не си се погрижил за това, а? — измърмори Барак на Мандорален.
— Не съм имал време, милорд — отвърна Мандорален. Той се обърна към рицаря.
— Привет и добра среща, сър Андориг. Моля Ви да предадете нашите поздрави на Негово Величество и да го уведомите, че идваме с мир, което той самият, без съмнение, знае.
— Ще предам, сър Мандорален. — отвърна Андориг,
— Как е ябълковото Ви дръвче? — попита Барак, като се усмихна открито.
— Развива се прекрасно, милорд — отвърна гордо Андориг. — Грижих се за него и се надявам на изобилна реколта. Убеден съм, че не съм разочаровал благочестивия Белгарат.
После се обърна и слезе по хълма, като свиреше с рог на всеки сто ярда.
— За какво беше всичко това — попита Анхег червенобрадия си братовчед, като се намръщи озадачено.
— Идвали сме тук и преди — отвърна Барак. — Андориг не ни повярва, когато му казахме кой е Белгарат. Тогава Белгарат накара едно ябълково дърво да израсте от камъните на двора и го убеди по този начин в силата си.
— Моля да ме извините — каза Мандорален, а очите му се изпълниха с внезапна болка. — Виждам да приближават скъпи приятели. Връщам се веднага.
Той подкара коня си в лек галоп към един рицар и една дама, които излязоха от града и се изкачваха нагоре по хълма.
— Той е добър човек — разсъждаваше Родар, загледан в отдалечаващия се рицар. — Но защо имам чувството, че когато му говоря, думите ми се блъскат о твърда скала?