И когато слънцето се скри зад златистите облаци точно над западния хоризонт, малката кралица стигна до кулминацията на своята реч. Думите „гордост“, „чест“, „смелост“ и „дълг“ вече пееха в сърцата на нейните слушатели. Последният й въпрос: „Ще ме последвате ли?“ дойде точно когато залязващото слънце потъна в полето от огнена светлина. Отговорът избухна като оглушителен шум, защото мимбратските рицари извадиха мечовете си за поздрав.
Като се потеше обилно в нагорещените от слънцето доспехи, Се’Недра извади своя меч в отговор, както правеше обикновено, скочи на коня си и поведе вече огромната армия отвъд полето.
— Поразително! — чу тя възхищението на крал Кородулин, тъй като той яздеше точно зад нея.
— Сега разбирате защо я следваме — рече крал Анхег.
— Тя е великолепна — заяви крал Кородулин. — Наистина, господа, подобно красноречие би могло да бъде само дар от боговете. Изпитвах известни притеснения за това начинание, признавам, но сега с удоволствие ще предизвикам на бой тълпите от ангараки. Небесата са с това прекрасно създание и няма начин да се провалим.
— Ще се почувствам по-добре, когато видя как ще реагират легионите — отбеляза крал Родар. — Те са доста опитни войни и ми се струва, че ще е нужно нещо повече от една реч за патриотизма, за да ги разчувства.
Се’Недра вече беше започнала да се подготвя за това. Обмисли проблема от всичките му страни, докато стоеше сама в палатката си същата вечер и разресваше косата си. Имаше нужда от нещо, което да развълнува сънародниците й и тя инстинктивно усещаше какво трябва да бъде това.
Съвсем внезапно сребърният амулет потрепери странно, нещо което никога не беше се случвало преди. Се’Недра остави четката и докосна с пръсти талисмана.
„Знам, че ме чуваш, татко.“ — Беше гласът на Поулгара. Изведнъж в съзнанието й изплува образът на вълшебницата, загърната в синьото си наметало, застанала на върха на един хълм, с коса, развята от нощния бриз.
„Възстанови ли се вече?“ — гласът на Белгарат звучеше предпазливо.
„Ще говорим за това някой друг път. Къде сте сега?“
„Точно сега съм затънал до уши сред пияни надраки. Намираме се в една таверна в Яр Надрак.“
„Трябваше да се досетя. Гарион добре ли е?“
„Разбира се, че е добре. Няма да позволя да му се случи нещо лошо, Поул. Ти къде си?“
„Във Воу Мимбре. Успяхме да вдигнем арендите, а утре сутринта отправяме към Толнедра.“
„Това няма да се хареса особено на Ран Боруни.“
„Имаме известно преимущество. Се’Недра води армията.“
„Се’Недра?“ Белгарат звучеше шокирано.
„Изглежда това е било значението на онзи пасаж в кодекса. Тя успя да убеди арендите да напуснат горите като на шега.“
„Колко впечатляващо.“
„Знаеше ли, че южните мурги вече се събират в Рак Госка?“
„Подочух някои слухове.“
„Това променя нещата, нали знаеш?“
„Може би. Кой ръководи армията?“
„Родар.“
„Добре. Кажи му да избягва сериозните сблъсъци, колкото е възможно по-дълго, Поул, но дръжте ангараките далече от мен.“
„Ще направим, каквото можем.“
Тя сякаш се поколеба за момент. После попита внимателно:
„Добре ли си, татко?“
По някаква причина, въпросът беше от особена важност.
„Да не искаш да ме попиташ дали все още имам всички онези способности?“
Той сякаш се забавляваше.
„Гарион ми каза, че си се притеснявала за това.“
„Казах му да не споделя с теб нищо.“
„Когато изобщо заговорихме за това, всичко вече беше само минало.“
„Да не би…? Искам да кажа, можеш ли все още…?“
„Изглежда всичко работи както винаги, Поул“, увери я той.
„Предай на Гарион, че го обичам.“