— Ти си единственият, който може да го направи. Ти имаш силата за това. Използвай я! — Тя вдигна ръка.
— Колко трябва да отблъсна? — попита Гарион, но в същия миг почувства внезапния пристъп на болка и странното бучене в мозъка си, тъй като леля Поул вече беше отдръпнала своята воля.
Въздухът около нея засия и затрептя като топлинни вълни в летен следобед. Гарион можеше да почувства кръга, който се затваряше около дъщерята на магьосника.
— Лельо Поул? — обърна се той към нея. После повиши глас и извика: — Лельо Поул!
Тя поклати глава и посочи ушите си. Поулгара сякаш казваше нещо, но звукът не можеше да премине през блестящия щит, който беше издигнала около себе си.
— Колко са? — попита Гарион, като изговаряше думите бавно и изразително.
Тя вдигна двете си ръце, беше свила само единия си палец.
— Девет?
Тя кимна и загърна малкото момче с мантията си.
— Е, Гарион? — попита Силк с проницателен поглед. — Какво ще правим сега?
— Защо питаш мен?
— Чу какво каза тя. Белгарат е все още замаян, а Поул е заета. Ти командваш сега.
— Аз?
— Какво ще правим? — настоятелно попита Силк. — Трябва да се научиш да вземаш решения.
— Не знам — Гарион вдигна ръце безпомощно.
— Никога не признавай такова нещо — каза му Силк. — Действай така, сякаш знаеш какво правиш.
— Ами ще изчакаме да се стъмни, предполагам, и тогава ще продължим в същата посока.
— Ето, това е — усмихна се Силк. — Виждаш ли колко е лесно?
ГЛАВА 3
Когато потеглиха през черния пясък на погубената земя и хапещия студ, ниско над хоризонта надничаше най-красивият лунен сърп. Гарион определено не се чувстваше много удобно в ролята, която Силк му беше отредил. Смяташе, че това не е нужно, тъй като всички знаеха къде отиват и какво трябва да направят. Ако се появеше потребност от водач, беше съвсем логично Силк да поеме тази роля. Но вместо това дребното човече стовари цялото бреме съвсем недвусмислено върху плещите на Гарион и сега го наблюдаваше как се справя.
Малко след полунощ налетяха на отряд мурги. Бяха шестима, яздеха в галоп по ниския южен хребет и връхлетяха върху групата на Гарион. Барак и Мандорален им отвърнаха с откровената жестокост на тренирани войници, мечовете им изскочиха от ножниците със свистене, за да се сблъскат с метален звън в облечените в ризници тела на изненаданите мурги. Когато Гарион се опита да извади своя меч, видя как един от натрапниците се свлече от седлото, друг ревеше от болка и изненада и залитна бавно назад, като се държеше за гърдите. Докато мъжете се сражаваха в мрака, нощта се изпълни с викове, силни писъци и цвилене на изплашени коне. Един мург обърна коня си, готов за бягство, но Гарион, без да се замисли, спря жребеца и вдигна меча си. Отчаяният мург размаха своя меч като обезумял, но Гарион лесно парира зле насочения удари острието на меча му перна рамото на противника като камшик. Чу се успокоителното скърцане от сблъсъка на острието и металната броня на мурга. Гарион умело парира още един непохватен удар и отвърна, като поряза лицето на нападателя. Всички наставления, които беше получил от приятелите си, се сляха в един усъвършенстван стил, който наподобяваше отчасти поведението на война черек, отчасти на арендец и на алгар. Но безспорно това беше стилът на Гарион. Изплашеният мург започна да се бори още по-отчаяно. Гарион парираше с лекота всяка негова атака и светкавично му отвръщаше с онези бързи удари, които неизбежно предизвикваха кървене. Докато се сражаваше, Гарион усети как в гърдите му се надига диво тържество, което кипеше във вените му и предизвикваше огнен вкус в устата му.
Тогава Релг се втурна иззад сянката и при сблъсъка наруши равновесието на мурга, а после заби извития си като кука нож под ребрата на мъжа. Мургът се присви бързо, потрепери и се свлече мъртъв от седлото.
— Защо го направи? — попита Гарион, без да се замисли. — Това беше моят мург.
Барак, който наблюдаваше касапницата, се засмя и внезапният му изблик на веселие прозвуча изненадващо в мрака.
— Той започва да се държи жестоко с нас, не мислите ли?
— Все пак уменията му са забележителни — рече Мандорален одобрително.
Духът на Гарион се разпали. Огледа се нетърпеливо, търсейки още някой, с когото да се бие, но всички мурги бяха вече мъртви.
— Сами ли бяха? — попита той настоятелно и малко задъхано. — Искам да кажа, имаше ли други след тях? Може би трябва да отидем да проверим.