Като каза това, тя обърна коня си и подкара в галоп към своята армия, а Мандорален яздеше до нея.
Зад себе си чуваше тропотът на хиляди нозе. Някой измежду масата хора подхвана, а останалите бързо подеха вика „Се-не-дра! Се-нед-ра!“, а тежките им стъпки отбелязваха тактовете на ликуващия възглас.
Принцеса Се’Недра, с развята коса, огряна от слънцето, галопираше напред, повела легионите. Дори в този момент знаеше, че всяка нейна дума е измама. Нямаше да има никакви богатства за тези легионери, освен евентуалната слава, нито лесна победа за арендите, които беше убеждавала в горите на Астурия и равнините на Мимбре. Беше събрала армия, за да я поведе в една безнадеждна война.
Правеше го от любов към Гарион все пак, а може би и за нещо повече. Ако Пророчеството, което контролираше съдбите им, изискваше това от нея, нямаше никакъв начин да откаже. Независимо от цялата болка, която я очакваше, беше готова да направи дори повече от това. За пръв път Се’Недра прие факта, че не управлява сама съдбата си. Нещо много по-силно от самата нея я насочваше и тя трябваше да се подчинява.
Поулгара и Белгарат, които имаха вечен живот, вероятно можеха да се посветят на една идея. Но Се’Недра беше едва на шестнадесет години и се нуждаеше от нещо по-човешко, което да предизвика предаността й. Точно в този момент някъде в горите на Гар ог Надрак имаше един младеж с пясъчноруса коса и сериозно лице, чиято сигурност, самият му живот, зависеше от всяко нейно усилие. Най-после принцесата се предаде на любовта. Тя се закле пред себе си, че никога няма да измени на своя Гарион. Ако тази армия не беше достатъчна, щеше да събере друга, без значение срещу каква цена.
Се’Недра въздъхна, после изправи рамене и поведе толнедранските легиони през слънчевото поле, за да подсили своята армия.