— Да, да, ще направя всичко, което пожелаеш, но моля те, спри! Умолявам те! Ще направя всичко. Моля те!
Гарион разтвори юмрук и извади ръката си от гърдите на йерарха, който дишаше учестено. Вдигна ръката си като лапа на хищен звяр точно пред лицето на стареца.
— Погледни тази ръка и я запомни — каза той със смразяващо тих глас. — Следващия път ще бръкна в гърдите ти и ще ти извадя сърцето.
Йерархът отстъпи назад, а очите му се изпълниха с ужас, докато гледаше втренчено ужасната ръка.
— Обещавам ти! — заекна той. — Обещавам.
— Животът ти зависи от това — каза му Гарион.
После се обърна и отлетя в свободното пространство обратно към приятелите си. Съвсем внезапно се озова при входа на дефилето, загледан в сянката си, която бавно са връщаше обратно на земята пред него. Лилавата мъгла се беше вдигнала. Странното беше, че дори не се чувстваше изморен.
Дурник си пое дъх накъсано и се опита да се изправи. Гарион се обърна бързо и изтича при приятеля си.
— Добре ли си? — попита той, като сложи ръка на рамото на ковача.
— Сякаш един нож ме режеше отвътре — отвърна Дурник с треперещ глас. — Какво беше това?
— Йерархите на гролима се опитваха да те убият.
Дурник се огледа наоколо с изплашен поглед.
— Не се притеснявай, Дурник. Няма да го направят втори път.
Гарион му помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вътрешността на дефилето.
Леля Поул гледаше право в него, докато двамата се приближаваха. Погледът й беше всепроникващ…
— Израстваш много бързо — каза му тя.
— Трябваше да направя нещо — отвърна той. — Какво стана с твоя щит?
— Изглежда, че вече не ми е нужен.
— Не беше зле — рече Белгарат.
Старецът седеше. Изглеждаше слаб и отнесен, но погледът му беше буден.
— Някои неща бяха малко екзотични, но като цяло изобщо не беше зле. Това с ръката беше малко прекалено все пак.
— Исках да съм сигурен, че е разбрал, че говоря сериозно. — Гарион почувства огромно облекчение от факта, че дядо му беше дошъл в съзнание.
— Мисля, че го убеди — каза сухо Белгарат. — Има ли нещо за ядене? — обърна се той към леля Поул.
— Добре ли си, дядо? — попита го Гарион.
— Като оставим настрана това, че се чувствам като току-що излюпено пиленце и гладен като вълчица, която кърми девет малки, се чувствам съвсем добре — отвърна Белгарат. — Наистина бих могъл да хапна нещо, Поулгара.
— Ще видя какво мога да намеря, татко — каза му тя и се обърна към багажа.
— Не знам дали ще има нужда да готвиш — добави магьосникът.
Малкото момче се взираше в Гарион с любопитство, а сините му очи изглеждаха сериозни и леко озадачени. Изведнъж се засмя и се вгледа в лицето на Гарион с усмивка.
— Белгарион — изрече то.
ГЛАВА 4
— Не съжаляваш ли? — Силк заговори Гарион същата вечер, докато яздеха към високите върхове, които се очертаваха ясно на светлината на блещукащите звезди.
— Да съжалявам за какво?
— За това, че беше водач за толкова кратко време?
Силк го наблюдаваше с любопитство, откакто залязващото слънце сигнализира, че е време да подновят пътуването си.
— Не — отвърна Гарион, без да е съвсем сигурен какво точно има предвид дребният мъж. — Защо трябва да съжалявам?
— Много е важно човек да опознае себе си, Гарион — рече Силк. — Силата може да се окаже сладка за някой мъж, но ако не му дадеш възможност да опита, никога няма да можеш да разбереш как би се справил той с властта.
— Не разбирам защо си правиш този труд. Не мисля, че ще ми се налага често да поемам ролята на водач.
— Човек никога не знае, Гарион. Човек никога не знае.
Продължаваха да яздят през безплодните черни пясъци на погубената земя към планината, която се мержелееше в далечината. Луната се издигаше високо над главите им, а светлината й беше студена и бяла. В близост до границите на мъртвата земя имаше няколко ниски трънливи храсти, който се бяха сгушили до пясъка, посребрени от скреж. Оставаше около час до полунощ, когато най-после стигнаха до скалите. Копитата на конете трополяха, докато се отдалечаваха нагоре от пясъчната пустош. Когато се изкачиха на първия хребет, спряха и погледнаха назад. Покритата с мрак пустош зад тях беше осеяна с огньовете на мургите и можеха да видят фенерите, които вървяха по следите си.
— Бях започнал да се притеснявам — каза Силк на Белгарат, — но изглежда са открили следите ни все пак.