— Да се надяваме, че няма да ги изгубят отново — отвърна възрастният мъж.
— Всъщност няма голяма вероятност. Направих ги съвсем очевидни.
— Понякога мургите могат да бъдат независими.
Белгарат се беше възстановил почни напълно, но Гарион забеляза колко отпуснати бяха раменете му и се зарадва, че не смятаха да пътуват цялата нощ.
Планините, към които яздеха, бяха безплодни и каменисти като онези, които се простираха на север. По земята проблясваха парчета скали и късчета алкали, а студеният вятър сякаш виеше безспирно между скалите и развяваше грубия плат на мургските роби, които използваха за прикритие. Продължиха напред, докато не навлязоха във вътрешността на планината. Няколко часа преди да се разсъмне спряха да си починат и да изчакат изгрева на слънцето.
Когато на изток се появиха първите слаби слънчеви лъчи, Силк тръгна напред, яхнал своя кон, и между две жълтеникави скали откри процеп, който водеше на северозапад. Веднага щом той се върна, всички се качиха на конете отново.
— Мисля, че вече можем да съблечем това — каза Белгарат, като свали робата си.
— Дайте ми ги — предложи Силк, като хвана здраво юздите на коня си. — Процепът е напред по тази пътека — посочи той. — Ще ви настигна след няколко часа.
— Къде отиваш? — попита го Барак.
— Ще оставя още фалшиви следи — отвърна Силк. — А после ще ви последвам и тъкмо ще се уверя, че не сте оставили дири. Няма да се бавя дълго.
— Имаш ли нужда от компания? — предложи огромният мъж.
Силк поклати глава.
— Сам се движа по-бързо.
— Въди внимателен!
Силк се изхили:
— Аз винаги съм внимателен.
Събра мургските одежди от всички и изчезна на запад. Цепнатината, през която яздеха, се оказа корито на поток, изсъхнал преди хиляди години. Водата се беше врязала в скалата, разкривайки един след друг пластове червен, кафяв и жълт камък, които лежаха на ивици един върху друг. Тропотът от копитата на конете се чуваше силно, докато яздеха между двете скали, а вятърът свиреше, преминавайки през процепа.
Тайба яздеше редом с Гарион. Трепереше цялата и беше придърпала наметалото, което той й беше дал, плътно около раменете си.
— Винаги ли е толкова студено? — попита тя с широко отворени виолетови очи.
— През зимата да — отвърна й той. — Предполагам, че през лятото е доста горещо по тия места.
— Температурата в килиите беше винаги една и съща. Никога не знаехме кой сезон е.
Криволичещото корито зави рязко надясно и групата се озова с лице срещу току-що изгрялото слънце. Тайба ахна.
— Какво има? — попита я Гарион.
— Светлината — изплака тя и покри с ръце лицето си. — Като огън в очите ми е.
Релг, който яздеше точно пред тях, също прикриваше очи от слънцето. Той погледна през рамо към жената и рече:
— Ето!
Извади една от лентите, които той самият връзваше обикновено през очите си, когато яздеха срещу слънцето, и й я подаде.
— Покрий лицето си с това, докато се скрием отново под сянката.
Гласът му прозвуча неутрално.
— Благодаря ти! — Тайба завърза лентата на очите си. — Не знаех, че слънцето може да бъде толкова ярко.
— Ще свикнеш — каза й Релг. — Просто трябва малко време. Опитай се да пазиш очите си през първите няколко дни.
Той се канеше да се обърне и да продължи напред, но изведнъж я погледна любопитно:
— Никога ли не си виждала слънцето?
— Не — отвърна тя. — Но другите роби са ми разправяли за него. Мургите не използват жени за работа, така че аз никога не съм напускала килията си. А там винаги беше тъмно.
— Трябва да е било ужасно — потръпна Гарион.
Тя сви рамене.
— Тъмнината не беше толкова лоша. Светлината беше това, от което се страхувахме. Светлината означаваше, че мургите идват с фенери, за да отведат някого в храма за жертвоприношение.
Пътеката, по която вървяха, зави отново и навлязоха в сенчест участък.
— Благодаря ти — каза Тайба на Релг, като махна лентата от очите си и му я подаде.
— Задръж я. Вероятно скоро пак ще ти потрябва.
Гласът му звучеше странно приглушен, в очите му имаше необичайна нежност. Докато я гледаше, отнесеният израз се връщаше отново на лицето му.
Гарион тайно ги наблюдаваше, още откакто напуснаха Рак Ктхол. Знаеше, че независимо от усилията, които полага, Релг не можеше да откъсне поглед от жената мараг, която против волята си беше спасил от участта да бъде погребана жива в пещерите. Макар че продължаваше да говори с гръмки слова против греха, думите му вече не звучаха като пълно заклеймяване. Думите му вече бяха нещо повече от механично повторение на заучени фрази. Гарион беше забелязал, че от време на време дори тези фрази звучаха неубедително, когато дълбоките виолетови очи на Тайба се впиваха в лицето на улгоса. От своя страна Тайба беше видимо озадачена. Начинът, по който Релг отхвърли простичката й благодарност, я беше обидил, ядът й беше силен и се прояви още в онзи момент. Внимателните му изучаващи погледи, от друга страна, й казваха неща, различни от значението на думите, които устните му изговаряха. Очите му казваха едно, но устните му говореха съвсем друго. Той я объркваше, тя не знаеше на погледа му ли да отвърне или на думите му.