— Значи си прекарала целия си живот в тъмнина? — попита Релг с любопитство.
— По-голямата част — отвърна тя. — Видях лицето на майка си само веднъж, в деня, в който мургите дойдоха, за да я отведат в храма. След това бях сама. От всичко най-лошо е да си сам. Тъмнината е поносима, но само ако не си сам.
— На колко години беше, когато отведоха майка ти?
— Не съм сигурна. Трябва да съм била почти жена, защото много скоро след това мургите ме дадоха на един роб, от когото бяха доволни. В кошарите имаше много роби, които правеха онова, което мургите искаха от тях, и бяха награждавани с повече храна или с жени. В началото плачех, но с времето се научих да приемам и това. Поне не бях сама.
Лицето на Релг се стегна и Тайба видя отново познатото изражение.
— Какво можех да направя? — попита го тя. — Когато си роб, тялото ти не ти принадлежи. Могат да го продават или да го дават на когото си поискат и нищо не можеш да направиш.
— Не е възможно да не е имало нещо, което си могла да направиш.
— Какво например? Нямах никакво оръжие, с което да се защитавам или да се самоубия, а не можех и да се обеся.
Тя погледна Гарион.
— Чувал ли си това? Няколко роби опитаха да се обесят, но просто изпаднаха в безсъзнание за малко и после отново започваха да дишат. Не е ли странно?
— Ти опита ли се да се бориш?
По някаква причина това беше изключително важно за Релг.
— Какъв щеше да е смисълът? Този роб, на когото ме дадоха, беше по-силен от мен. Просто щеше да ме бие, докато направя онова, което искаше.
— Трябвало е да се бориш — заяви разпалено Релг. — Болката е по-добра от греха, а да се предадеш по този начин е грях.
— Наистина ли? Ако някой те принуждава да направиш нещо няма начин да го избегнеш, грях ли е това наистина?
Релг понечи да отговори, но очите й, които го гледаха право в лицето, сякаш спряха езика му. Той се запъна, неспособен да издържи на погледа й. Внезапно обърна коня си и се отправи назад към товарните животни.
— Защо се бори така със себе си? — попита Тайба.
— Той е изцяло предан на своя бог. — обясни Гарион. — Страхува се от всичко, което може да му отнеме и частица от това, което смята, че дължи на УЛ.
— А този негов УЛ наистина ли е толкова ревнив?
— Не, не мисля, но Релг вярва, че е така.
Тайба нацупи чувствено устни и погледна през рамо след отдалечаващия се фанатик.
— Знаеш ли — каза тя, — мисля, че той всъщност се страхува от мен.
После се засмя със същия онзи приглушен и дяволит смях, вдигна ръце и прокара пръсти през лъскавата си черна като нощта коса.
— Никой не се е страхувал от мен досега. Никога. Мисля, че ми харесва. Ще ме извиниш ли? — тя обърна коня си и без да дочака отговор, хладнокръвно последва измъкващия се Релг.
Докато яздеше през тесния и криволичещ каньон, Гарион си мислеше за това, което се беше случило. Осъзнаваше, че Тайба притежава сила, за която никой от тях не подозираше, и заключи, че на Релг му предстоят много трудни моменти…
Подкара коня си в тръс към леля Поул, която яздеше напред, прегърнала Задача, за да сподели мислите си с нея.
— Това изобщо не е твоя работа, Гарион — каза му тя. — Релг и Тайба могат да се справят и без твоята помощ.
— Просто съм любопитен, това е всичко. Релг се разкъсва от противоречиви чувства, а Тайба е напълно объркана. Какво всъщност става между тях, лельо Поул?
— Нещо много необходимо — отвърна тя.
— Ти би могла да кажеш това почти за всичко, което се случва, лельо Поул.
Думите му прозвучаха като обвинение.