— Но лорд Хетар и алгарският клан на крал Чо-Хаг ни чака в долината — противопостави се Мандорален. — Ако продължим по хребета, няма ли да заведем мургите към земи, които не са защитени?
— Имаме ли избор? — попита го Силк.
— Можем да запалим огньове по пътя — предложи Барак. — Хетар ще разбере какво означава това.
— А също и мургите — каза Силк. — Ще яздят цяла нощ и ще бъдат по стъпките ни през цялото време, докато слизаме надолу.
Белгарат се почеса мрачно по късата бяла брада.
— Мисля, че ще ни се наложи да изоставим първоначалния план — реши той. — Трябва да поемем по най-краткия път надолу и се опасявам, че това означава да продължим по хребета. Ще се озовем сами веднага след като стигнем там долу, но нищо друго не може да се направи.
— Със сигурност крал Чо-Хаг ще е поставил разузнавачи в подножието на скалата — каза Дурник със силно притеснение, изписано по откритото му лице.
— Можем само да се надяваме да е така — отвърна Барак.
— Добре — каза Белгарат твърдо, — ще използваме хребета. Въпреки всичко, тази идея не ми се нрави много, но като че ли възможностите ни се оказаха малко ограничени. Да тръгваме.
Беше късен следобед, когато стигнаха сенчестата клисура на върха на стръмното дефиле, която водеше надолу към равнината. Белгарат погледна отвесния проход и поклати глава:
— Не в тъмнината. Виждате ли някакви знаци, оставени от алгарите? — попита той Барак, който се взираше надолу в равнината.
— Опасявам се, че не — отвърна червенобрадият мъж. — Искате ли да запалим огън, за да им дадем сигнал?
— Не — отвърна старецът. — Нека не издаваме намеренията си.
— Но въпреки това ще ни трябва малък огън — каза леля Поул. — Всички се нуждаем от топла храна.
— Не мисля, че това е разумно, Поулгара — противопостави се Белгарат.
— Утре ни чака труден ден, татко — рече тя твърдо. — Дурник знае как да запали малък огън, който не се вижда отдалече.
— Нека бъда както ти искаш, Поул! — примири се старецът.
— Естествено, татко.
Нощта беше студена и оставиха малкия огън да гори, като го прикриха добре. Когато първите лъчи на зората се появиха по облачното небе от изток, станаха и се приготвиха за спускане по скалистия проход към равнината.
— Ще изгоря палатките — заяви Дурник.
— Просто ги свали на земята — каза му Белгарат.
Обърна се и подритна замислено един от вързопите.
— Ще вземем само това, което ни е абсолютно необходимо — реши той. — Нямаме време за губене.
— Няма да оставим багажа, нали? — изненада се Дурник.
— Той просто ще ни пречи, пък и конете ще могат да се движат по-бързо без товар.
— Но това са всичките ни вещи — запротестира Дурник.
Силк също изглеждаше малко разочарован. Той разгъна набързо едно одеяло и започна да рови из вързопите. Пъргавите му ръце заизваждаха безброй дребни ценни неща, които трупаше на купчинка в средата на одеялото.
— Откъде взе всичко това? — попита го Барак.
— Оттук-оттам — отвърна Силк уклончиво.
— Откраднал си ги, нали?
— Някой от тях — призна си Силк. — От доста време сме на път, Барак.
— Наистина ли смяташ да носиш всичко това със себе си надолу по хребета? — попита Барак, като гледаше с любопитство скъпоценностите на Силк.
Силк вдигна поглед към купчинката и мислено измери теглото й. След това въздъхна с огромно съжаление.
— Не — каза той. — Предполагам, че не. — Изправи се и разпръсна купчинката с крак. — Много са красиви, нали? Предполагам, че ще трябва да започна всичко отначало.
Той се изхили.
— Това, което ме забавлява всъщност, е кражбата. Да слизаме.
Отправиха се към върха на пътеката, която беше пресъхнало корито на поточе, криволичещо под остър ъгъл надолу към подножието на стръмната скала.
Облекчени от товара, конете се движеха доста по-бързо и с лекота преминаваха препятствия, които Гарион си спомняше с ужас от изкачването преди няколко седмици. По обяд бяха стигнали почти до средата на пътя.
Тогава Поулгара спря и вдигна лице.
— Татко — каза тя спокойно, — откриха върха на хребета.
— Колко са?
— Това е разузнавателен патрул, не повече от двадесет.
Високо над главите си чуха силен трясък от сблъсък на камък с камък и не след дълго още един.