— Какво ще правим?
— Трябва да ги разтрием, всичките, с вълна.
— Нямаме време за това — запротестира Силк.
— Ако не го направим, ще трябва да вървим пеша — заяви Дурник, докато сваляше вълненото си наметало. Започна да търка енергично с него краката на коня си.
— Може би трябва да запалим огън — предложи Гарион, който също слезе от коня си и започна да разтрива треперещите му крака.
— Наоколо няма нищо, което може да гори — отвърна Дурник. — Това е открита равнина.
— Пък и огънят ще даде сигнал на всеки мург на десет мили от нас — добави Барак, който масажираше краката на сивия си кон.
Всички работеха възможно най-бързо, но на изток небето беше започнало да избледнява, първите белези на зората се появиха, преди конят на Мандорален да се изправи на крака и преди останалите коне да се раздвижат.
— Няма да могат да препускат — заяви Дурник мрачно. — Дори не трябва да ги яздим.
— Дурник — запротестира Силк, — Таур Ургас е по петите ни.
— Няма да издържат и една левга, ако ги накараме да тичат — упорстваше ковачът. — Не са им останали сили.
Отдалечиха се от реката с бавен ход. Дори и при това темпо Гарион усещаше треперенето на коня си. Всички се обръщаха често назад, взирайки се в забулената в мрак равнина отвъд реката, а междувременно небето постепенно ставаше все по-светло. Когато стигнаха до върха на първия невисок хълм, тъмната сянка, която покриваше равнината зад тях, се стопи и можаха да забележат, че там имаше някакво раздвижване. По-късно, когато светлината стана по-силна, видяха цяла армия мурги, които се тълпяха на брега на реката. В средата се вееха черните знамена на самия Таур Ургас.
Мургите прииждаха на тълпи, докато стигнаха до далечния бряг на реката. След това техните водачи, яхнали конете си, се щураха напред-назад, докато намериха брод. Болшинството от армията, която Таур Ургас предвождаше, беше без коне, но цели стада коне бяха доведени от тила по най-бързия начин, по който можеха да слязат през тесния проход в стръмната скала.
Когато първите отряди нагазиха в реката, Силк се обърна към Белгарат притеснено:
— Какво ще правим сега?
— Най-добре ще е да слезем от този хълм — отвърна старецът. — Мисля, че не са ни видели още, но се опасявам, че всичко е въпрос на време.
Продължиха да яздят надолу през една блатиста низина отвъд хълма. Сянката, която покриваше небето през последната седмица, беше започнала да се разпръсва, и въпреки че слънцето не беше изгряло още, можеха да се видят огромни парчета бледо ледено синьо небе.
— Предполагам, че той ще задържи основната част от армията си на отвъдния бряг — обясни Белгарат, след като всички бяха слезли от конете. — Ще прекара през реката първо хората, след това конете. Когато стигнат до този бряг, ще се разпръснат, за да ни търсят.
— Аз бих направил точно така — съгласи се Барак.
— Някой трябва да ги наблюдава — предложи Дурник. Той пое нагоре по хълма без коня си. — Ако започнат да правят нещо необичайно, ще ви уведомя.
Белгарат изглеждаше потънал в мисли. Крачеше напред-назад, ръцете му бяха скръстени зад гърба, а лицето му изразяваше гняв.
— Нещата не вървят така, както очаквах — каза той най-после. — Не бях взел под внимание факта, че конете ще ни изоставят по този начин.
— Има ли къде да се скрием? — попита Барак.
Белгарат поклати глава:
— Навсякъде е равнина. Няма никакви скали, пещери или дървета и ще бъде невъзможно да прикрием следите си.
Той подритна високата трева.
— Нещата не се развиха много добре — призна си навъсено. — Озовахме се тук съвсем сами, с изтощени коне.
Замислено хапеше долната си устна.
— Най-близката помощ е в долината. Мисля, че ще е най-добре да тръгнем за юг и да се опитаме да стигнем до там. Близо сме.
— Колко близо? — попита Силк.
— Около десет левги.
— Ще ни трябва цял ден, Белгарат. Не мисля, че разполагаме с толкова време.
— Може да се наложи да променим малко времето — допусна Белгарат. — Не обичам да го правя, но може да се окаже, че нямам друг избор.
Някъде на север се разнесе далечен тътен. Малкото момче погледна леля Поул и й се усмихна.
— Задача? — попита то.
— Да, скъпи — отговори тя разсеяно.
— Долавяш ли следи от алгари в околността, Поул? — попита я Белгарат.
Тя поклати глава.
— Мисля, че съм много близо до кълбото, татко. Чувам непрекъснато ехо, което замъглява всичко на разстояние повече от една миля.