— Винаги е било така шумно — измърмори той навъсено.
— Поговори с него, татко — предложи му тя. — Може би теб ще те послуша.
Той й хвърли дълъг строг поглед, на който тя отвърна съвсем спокойно.
— Мога да мина и без това, госпожице — рече хладно Белгарат.
Чу се още един приглушен тътен, този път от юг.
— Гръмотевица? — каза Силк, леко озадачен. — Не е ли малко странно за това време на годината?
— Времето в тази равнина е доста странно — рече Белгарат. — От тук до Драсния няма нищо друго освен осемстотин левги зелена трева.
— Ще се опитаме ли да стигнем до долината в такъв случай? — попита Барак.
— Изглежда ще трябва да опитаме — отвърна старецът.
Дурник слезе от хълма.
— Преминават реката — уведоми ги той, — но не се разпръсват все още. Като че ли искат да прехвърлят още хора от тази страна на реката, преди да започнат да ни търсят.
— Колко можем да пришпорваме конете, без да ги нараним? — попита го Силк.
— Не много — отвърна Дурник. — По-добре ще е да не ги насилваме, докато не ни се наложи наистина да използваме силите, които са им останали. Ако ги водим, без да ги яздим около един час, след това ще можем да ги пришпорваме в галоп за кратко време.
— Да продължим по вътрешната част на билото — каза Белгарат и хвана юздите на коня си. — Така ще сме извън тяхната видимост, а аз ще мога да държа под око Таур Ургас. — Той поведе хората си обратно, извеждайки ги от блатистата местност.
Облаците се разкъсаха още повече и непрестанните ветрове, които се гонеха в просторната тревиста земя, ги отвяваха в различни посоки. На изток небето започна да става бледорозово. Въпреки че в алгарската равнина студът не беше хаплив и сух като онзи, който ги пронизваше във високите земи на Ктхол Мургос и Мишрак ак Тул, беше доста студено. Гарион потрепери, загърна се плътно с наметалото си и продължи да върви, като водеше след себе си изтощения си кон.
Последва още един кратък тътен и малкото момче, което седеше на седлото на коня на леля Поул, се засмя.
— Задача — съобщи то.
— Иска ми се да престане с това — каза Силк с раздразнение.
От време на време поглеждаха отвъд билото на дългия хълм, по който се движеха. Долу, в обширната равнина, мургите на Таур Ургас преминаваха реката на все по-големи и по-големи групи. Като че ли половината от армията му вече беше достигнала западния бряг на реката и червено-черното знаме на краля на мургите се вееше предизвикателно забито на алгарска земя.
— Ако продължава да прехвърля армията си през хребета долу в равнината, ще стане доста трудно да го прогоним от тази земя — измърмори Барак, който гледаше навъсено към мургите.
— Знам — отвърна Белгарат. — И точно това исках да избегна. В момента не сме готови за война.
Слънцето — огромно и червено — продължаваше бавно да се издига иззад източните възвишения, като оцветяваше небето около себе си в розово. Долу в низината, която все още оставаше в сянка, мургите продължаваха да газят през водата в стоманената утринна светлина.
— Мисля, че ще изчака изгрева и тогава ще тръгне да ни търси — предположи Мандорален.
— Няма да му се наложи да чака дълго — съгласи се с него Барак, поглеждайки бавно издигащата се слънчева лента, която едва се докосваше до хълма, по който се движеха. — Разполагаме най-много с половин час. Време е да рискуваме с конете. Може би ако ги сменяме на половин миля, ще успеем да се отдалечим на известно разстояние от тях.
Тътенът, който последва, не приличаше на гръмотевица. Той разтърси земята и отекна в безкрая — на север и на юг.
Изведнъж иззад билото на хълма, който обграждаше равнината на Алдур, отрядите на алгарите се изсипаха като огромен поток, отприщен от мощен бент. Те се нахвърлиха върху изненаданите мурги, скупчени нагъсто по бреговете на реката, а бойният им вик разтърси висините, когато нападнаха като вълци, пръснатата армия на Таур Ургас.
Един самотен ездач се отдели от многобройната войска на алгарите и пое нагоре по хълма към Гарион и неговите приятели. Когато войнът се приближи, Гарион можеше да види косите му, които се вееха назад, и извадения меч, който отразяваше първите лъчи на утринното слънце. Това беше Хетар. Гарион почувства облекчение. Бяха спасени.
— Къде бяхте? — провикна се Барак, докато алгарът с ястребово лице приближаваше към тях.
— Наблюдавахме — отвърна Хетар спокойно и дръпна юздите на коня си. — Искахме мургите да слязат от хребета, за да можем да ги обградим. Баща ми ме изпрати да проверя как сте всички.