Ушите му бучаха от засилващата се песен на тържеството. Тя се извисяваше до сводовете на ума му, изтриваше всяка мисъл и го изпълваше с главозамайваща радост. Въпреки силното чувство на обърканост, той усещаше доверчивото докосване на детската ръка, която стискаше в своята. Малкото момче, което намериха в тъмната кула на Ктучик, тичаше до него, притиснало здраво до малките си гърди златното кълбо. Гарион знаеше, че точно то изпълваше душата му с песен. Златното кълбо му бе прошепнало нещо, докато се изкачваха по стълбите на кулата, а като влязоха в стаята, където то стоеше, песента му се извиси в простора. Това беше песента на златното кълбо, изличаваща всяка мисъл от главата му — нещо по-силно от шок или от взрива, който беше убил Ктучик и запратил Белгарат на земята като парцалена кукла, по-силно и от дълбокия мрачен тътен на земетресението, което последва.
Гарион се опитваше да се пребори с тази песен, докато бягаше и отчаяно искаше да подреди мислите си, но тя нахлуваше отново и проваляше всеки негов опит. Умът му се разпиляваше до такава степен, че случайните впечатления и внезапните спомени пърхаха и препускаха насам-натам и го оставяха без път и посока.
Влажната смрад от робските килии, които се намираха под рушащия се град Рак Ктхол, се просмукваше бързо през задимените галерии. Сякаш внезапно събуден, поток от спомени за други миризми нахлу в съзнанието на Гарион — топлата миризмата на прясно изпечен хляб в кухнята на леля Поул във фермата Фалдор, соленият мирис на Сендария по време на първото им пътешествие в търсене на златното кълбо, вонята на тресавищата и джунглите на Нийса, отвратителната миризма на горящите тела на пренесените в жертва роби в храма на Торак, който също се срути. Странното беше, че най-силен бе споменът за слънчевия аромат, който излъчваха косите на принцеса Се’Недра.
— Гарион! — гласът на леля Поул го стресна в мрака, през който тичаха. — Внимавай къде стъпваш!
Той се опита да се съсредоточи, но умът му се рееше в спомените дори в момента, когато стъпи върху отломките от скала, паднала от тавана.
Ужасените писъци на робите, заключени във влажните килии, вече се чуваха навсякъде около тях. Те бяха в странна дисхармония с тътена и буботенето от земетресението. В мрака се чуваха и други шумове — объркани гласове с много силен акцент, който ги издаваше, че са на мурги, залитащи бягащи нозе, метален звън от незаключена врата на килия, която се отваряше и затваряше бързо, докато огромната скална кула се люлееше и потръпваше. Прахът се стелеше на талази през мрачните пещери — плътен задушаващ прах, от който очите им сълзяха; кашляха почти непрекъснато, докато се катереха нагоре по отломките.
Гарион внимателно повдигна доверчивото малко момче над една купчина отломъци. Детето го погледна спокойно и усмихнато, въпреки хаоса от шумове и неприятни миризми около тях в потискащия сумрак. Тъкмо се канеше да го пусне отново на земята, когато внезапно промени решението си. Много по-лесно и по-сигурно беше да го носи. Обърна се, за да продължи напред, но отскочи рязко, защото кракът му стъпи върху нещо меко. Погледна към земята и почувства, че му се повдига от отвращение. Беше стъпил върху безжизнена човешка ръка, която се подаваше изпод срутените скали.
Продължаваха да тичат през разпръсващия се мрак, облечени за прикритие в черни мургски роби. Те се омотаваха в босите им крака, а прахът във въздуха около тях беше все така гъст.
— Спрете!
Релг, ревностен привърженик на Улго, вдигна ръка, застана неподвижно и се заслуша внимателно, като изви глава.
— Не тук! — каза му Барак, който продължаваше да стъпва тежко, носейки на ръце все още зашеметения Белгарат. — Продължавай, Релг!
— Тихо! — изкомандва Релг. — Опитвам се да чуя нещо. — После поклати глава. — Връщайте се! — изкрещя той, като се обърна бързо и ги забута назад. — Бягайте!
— Но там са мургите — възпротиви се Барак.
— Бягайте! — повтори Релг. — Тази част от планината се срутва!
Още докато се обръщаха, чуха нов ужасен звук от откъртващи се скали. Внезапно галерията, през която вървяха, се изпълни със светлина. От страната на базалтовия връх се беше отворил огромен процеп. Той се разширяваше бавно. Едно огромно парче скала политна, за да се приземи хиляди метри надолу. Червеният блясък на току-що изгрялото слънце едва се виждаше. Мрачната пещера зееше широко отворен, а огромната рана в скалата разкриваше още по-тъмни отвори отгоре и отдолу — там, където канарите внезапно бяха изчезнали в нищото.
— Ето там! — извика някой над тях.