Тъмният връх зад тях сякаш потъваше зад раменете на Гарион и колкото повече се отдалечаваха, толкова повече той натежаваше и потъваше. Песента в главата му се появи отново и слабата светлина, която Релг носеше, също караше мислите му да блуждаят. Сега, когато знаеше какво става, нещата изглеждаха по-ясни. Песента отвори ума му и кълбото попиваше всяка мисъл и спомен, преминавайки през целия му живот. Камъкът проявяваше странно любопитство, задълбочаваше се върху неща, които Гарион никога не беше считал за важни и едва се докосваше до онези, които някога му се бяха сторили значими. Проследи в детайли всяка тяхна стъпка по време на дългото им пътешествие към Рак Ктхол. Премина отново през кристалната зала в планините над Марагор, където Гарион беше докоснал и съживил мъртвороденото жребче, странен необходим акт на изкупление, който сякаш компенсираше изгарянето на Ашарак. Слезе в долината, където Гарион преобърна огромната бяла скала в първия си опит да използва Волята и Думата. Кълбото почти подмина ужасната битка с Грал и Елдрак и посещението в пещерата на Улго, но прояви огромен интерес към щита от представи, който Гарион и леля Поул издигнаха, за да прикрият своето движение от търсещите умове на гролимите, докато приближаваха Рак Ктхол. Пренебрегна смъртта на Брил и отвратителната церемония в храма на Торак, но за сметка на това отдели много време на разговора между Белгарат и Ктучик във висящата кула на върховния жрец на гролимите. След това, много странно, се върна и проучи внимателно всеки спомен на Гарион за принцеса Се’Недра — за начина, по който слънцето огряваше медната й коса, за гъвкавата грациозност на движенията й, за аромата й, за всяко несъзнателно движение, за всеки трепет и игра на чувство по малкото й деликатно личице. Разпиляваше се из спомените му за Се’Недра по начин, който започна да притеснява Гарион. В същото време той установи, че е изненадан от това колко много неща, които принцесата е направила или казала, се бяха запечатали трайно в паметта му.
— Гарион — попита леля Поул, — какво става с теб? Казах ти да се погрижиш за детето. Внимавай! Сега не е време за мечти.
— Аз не мечтая. Аз просто… — как можеше да й обясни какво става с него?
— Ти какво?
— Нищо.
Продължиха да вървят напред, съпътствани от периодични трусове, докато земята се наместваше неспокойно. Базалтовата кула се люлееше и стенеше всеки път, когато земята потреперваше и се гърчеше под нея. При всяко ново разтърсване спираха и се страхуваха да дишат дори.
— Колко надолу сме слезли? — попита Силк, като се оглеждаше неспокойно.
— Хиляда стъпки може би — отвърна Релг.
— Само толкова? С тази скорост ще останем затворени тук цяла седмица.
— Ще останем тук, колкото е необходимо! — каза Релг с грубия си глас, докато се отдалечаваха.
В следващата галерия също имаше мурги и последва още една малка битка в мрака, Когато се върна, Мандорален куцаше.
— Защо не ме изчака? — попита Барак сърдито.
Мандорален сви рамене:
— Бяха само трима, милорд.
— Знаеш ли, няма никакъв смисъл човек да се опитва да говори с теб! — гласът на Барак звучеше възмутено.
— Добре ли си? — обърна се Поулгара към рицаря.
— Само една драскотина, милейди — отвърна Мандорален с безразличие. — Няма значение.
Скалистият под на галерията се раздвижи отново и гръмкият звук отекна през пещерите. Всички застинаха, но само след няколко мига трусът свърши.
Продължиха уверено надолу през коридорите и пещерите. По едно време, може би часове по-късно, една група от стотина мурги премина през галерията, недалече от тях. Фенерите им хвърляха премигващи отсенки по стените, а грубите им гласове отекваха в пещерите. След кратко съвещание шепнешком Барак и Мандорален ги оставиха да отминат необезпокоявани. Когато се отдалечиха достатъчно, Релг запали отново своята светлина и избра следващия проход. Продължиха да се спускат към основата на кулата и към съмнителната сигурност на земята, която ги очакваше навън.
Макар че песента на кълбото не стихваше, понесъл малкото момче на ръце, Гарион можеше поне да мисли, докато вървеше след Силк по криволичещите проходи. Струваше му се, че това беше възможно заради гласа, с който беше израснал, или просто защото „съзнанието“ на кълбото беше насочено към някой друг в момента.
Успяха. Независимо от всички трудности, които бяха срещу тях, те си върнаха кълбото. Търсенето на камъка, което така внезапно прекъсна спокойния му живот във Фалдор, беше приключило, но промени самия него до такава степен, че момчето, изпълзяло под портата на фермата във ветровитата есенна нощ, вече не съществуваше. Дори в този момент Гарион усещаше силата, която бе открил в себе си и знаеше, че има причина тя да е в него. По време на пътуването имаше малки загатвания — мъгляви и недоизказани — че връщането на кълбото е само началото на нещо много по-голямо и по-сериозно. Гарион беше абсолютно убеден, че това не е краят…