Силк бързо се обърна с гръб към него.
— Не мога да понеса тази гледка — каза дребният мъж задавено.
После Релг се изгуби, потъна в скалата.
— Защо вдига толкова шум около докосването на хора? — попита Барак.
Но Гарион знаеше много добре. Натрапената компания на бъбривия фанатик по време на пътешествието им през Алгария му беше дала възможност да изучи начина, по който работеше мозъкът на Релг. Изобличаването на чуждите грехове на висок глас често служеше като прикритие на собствената му слабост. Гарион беше слушал понякога с часове истеричните и понякога несвързани признания за похотливите мисли, които бушуваха във фанатичното му съзнание почти постоянно. Тайба, робинята мараг, с пищното си тяло би представлявала върховно изкушение за Релг и той се плашеше от нея повече, отколкото би се страхувал от самата смърт.
Чакаха мълчаливо. Някъде в далечината бавно капеща вода отмерваше секундите. От време на време земята потръпваше под краката им. Времето течеше бавно в мрачната пещера.
И тогава въздухът леко се раздвижи и Релг излезе от каменната скала, като носеше полуголата Тайба. Ръцете й бяха отчаяно сключени около врата, а лицето й бе заровено в раменете му. Тя скимтеше от ужас и се тресеше неудържимо.
Лицето на Релг беше изкривено в агония. Сълзи на болка открито се стичаха от очите му, беше стиснал зъби здраво, сякаш изпитваше непоносима болка. Ръцете му обаче обгръщаха изплашената робиня покровителствено, почти нежно, и дори когато излязоха от скалата, той продължи да я притиска здраво към себе си, сякаш щеше да я държи така завинаги.
ГЛАВА 2
Когато стигнаха до основите на базалтовата кула и голямата пещера, където бяха оставили конете си, беше вече обяд. Силк влезе в устието на пещерата, за да застане на пост, а Барак положи на земята тялото на Белгарат.
— По-тежък е, отколкото изглежда — измърмори огромният мъж и изтри потта от челото си. — Не трябва ли да се свести вече?
— Може да минат дни, преди да дойде в съзнание — отвърна Поулгара. — Просто го покрий и го остави да спи.
— А как ще язди?
— Аз ще се погрижа за това.
— Никой няма да язди за известно време — обяви Силк от тесния вход на пещерата. — Мургите са плъзнали като стършели наоколо.
— Ще изчакаме, докато се стъмни — реши Поулгара. — И без друго всички се нуждаем от почивка. — Тя отметна качулката на наметалото си и се отправи към един от вързопите, които бяха струпали до стената предишната вечер. — Ще потърся нещо за ядене, след което ще е най-добре всички да поспите.
Робинята Тайба, завита в мантията на Гарион, следеше Релг почти непрекъснато. Големите й виолетови очи блестяха от благодарност, примесена с изненада.
— Ти спаси живота ми — рече тя с плътния си гърлен глас.
Докато казваше това, леко се наведе към него. Гарион беше сигурен, че това е несъзнателен жест, който обаче беше ясен за останалите.
— Благодаря ти! — добави тя и протегна ръка към рамото на фанатика.
Релг се отдръпна:
— Не ме докосвай!
Тя го погледна изненадано, а ръката й остана протегната напред.
— Никога не ме докосвай! — повтори той. — Никога.
Тайба погледна невярващо. Тя беше прекарала живота си почти изцяло в тъмнина и не беше се научила да прикрива емоциите си. Изненадата отстъпи на унижението, лицето й застина в намръщено и нацупено изражение и тя извърна глава от мъжа, който така рязко я беше отблъснал. Докато се обръщаше, мантията се изхлузи от раменете й и се видя, че оскъдните парцали, с които беше облечена, едва прикриваха голотата й. Независимо от разрошената й коса и мръсните петна по ръцете и краката, тялото й излъчваше подканваща зрелост. Релг я изгледа продължително и се разтрепери. След това бързо се обърна, отиде колкото можа по-далече от нея, падна на колене и започна отчаяно да се моли и да притиска лице до скалистия под на пещерата.
— Той добре ли е? — попита Тайба.
— Има някакви проблеми — отвърна Барак. — Ще свикнеш.
— Тайба — извика я Поулгара. — Ела тук.
Погледна критично към оскъдното облекло на жената:
— Трябва да ти измислим някакви дрехи. Навън е много студено. А има и други причини за това, както се вижда.