- Майната му на тоя експириънс! Искам да отворя нова страница. Още една бира! - махнах на келнера.
Мантрата на губещите
Да отвориш нова страница
Да започнеш от нулата
Да станеш нов човек
Неусетно бях започнал да я повтарям.
Нед живее на пет минути от Сентръл Парк, в стара градска къща от червеникави тухли. Апартаментът, за който се ръси малко над две хиляди долара на месец, се намира на четвъртия етаж. Стръмното стълбище е застлано с дебел кафяв мокет, попил най-разнообразни петна. Ако се изтъркаляш по него пиян, хрумна ми, вероятно ще смекчи удара... Климатикът е оставен да работи, облъхва ме приятен хлад. Жилището се състои от огромен хол, спалня и баня. Мебелировката е оскъдна, ала функционална, в стил седемдесетте години. Червеникав паркет, килим на големи квадрати, няколко постера на абстрактни експресионисти. В единия край на хола има разкошен дървен бар, пропит с аромат на уиски и тютюн, а зад него - бокс.
Ще живея тук, докато си стъпя на краката. Колко може да продължи това?... Брат ми изникна от банята, нахилен до уши, като размахваше странен уред, нещо средно между вибратор и самобръсначка.
- Какво е това? - налегна ме кофти предчувствие.
- Подарък! Много полезен апарат... - увери ме той, докато сваляше наконечника от металния връх. - Стриже космите в носа. Заповядай!
CONAIR. Върховен носоподкастряч с уникална ротационна глава.
- Искаш да ме унижиш, а? От самото начало! - кипнах. - Какво си въобразяваш с тази педерастка джаджа?! Заври си я ти!
- Не съм я използвал. Аз си ги скубя. Но се боя, че това ще ти хареса още по-малко... - той натисна копчето и вдигна машинката към лицето ми. Главата вибрираше, ножчетата свистяха между процепите. Инстинктивно спрях ръката му. - Ийзи бе, мой човек! Ще свикнеш, дори ще ти хареса.
- Разкарай се! - изръмжах.
Налях си демонстративно цели три пръста уиски от запасите му и се друснах пред телевизора. Почнах да ровя по каналите. Налетях на някакво шоу. Двама мъже с пяна на уста се обясняваха нещо. Между тях стояха две горили, готови да ги разтърват. Водещият ги наблюдаваше с нездрав интерес, а публиката ревеше: „Джери, Джери!...“
- Кой е тоя Джери? - попитах.
- Джери Спрингър - обясни Нед. - Най-якото шоу в Америка...
Мъжете са братя. Единият чука гаджето на другия, докато онзи ходи да блъска по десет часа във фирмата. Защо ми правиш това, аз я обичам!? Защото те мразя! Мислиш се за нещо повече от мен! Женската хленчи, че се чувствала пренебрегната. Публиката: ууууу! Джери: а не ти ли е неудобно да го правиш все пак с брат му? Ами той има душа...
- Сигурно им ръга бая мангизи, за да се правят на маймуни? - небрежно се поинтересувах.
- Ръга, със сигурност... - кимна Нед.
- Да ти се намира гадже подръка?
- Само брат... - кикоти се Нед.
- Чакай - озъртам се подозрително, - наистина ли нямаш гадже?
- Нямам постоянно гадже, искам да кажа. В момента нямам.
- Но се срещаш с жени, нали?
- Все още... - прозя се той.
Утре е понеделник, а брат ми трябва да лети в седем и половина сутринта за Детройт. Останах да зяпам още известно време, като намалих звука. На сцената са двойка съпрузи. Мъжът признава, че има любовница травестит... „Джери! Джери!“, реве публиката. Рекох си, тая работа няма как да стане в моята клета малка родина. Ако се изтъпаниш по телевизора и заявиш на всеослушание, че клатиш сестра си под носа на гаджето й, ще те сочат с пръст до края на живота ти. Тук просто изчезваш. Взимаш няколко хилядарки и отплуваш в тоталната анонимност, откъдето си изпълзял.
Когато си никой, хрумна ми, можеш да правиш всичко.
Джери Спрингър обобщава ефектно горчивата истина за човешката природа и отправя апел към традиционните ценности. Заставката на шоуто е красноречива: уличка, задръстена от боклукчийски кофи, която не води за никъде. На този фон звучи любезна покана: ако си проститутка и има какво да разкажеш, обади се на следния телефон... Опънах още няколко глътки направо от шишето, разпънах дивана в хола и си легнах.
6. НЕД
Изтръгвам новопокълналите косъмчета в носа си. С пинцета, за повече прецизност. Времето, когато се изстрелвах на работа, закопчан в костюм и вратовръзка, отдавна е зад гърба ми. Вече мога да си позволя по-небрежен стил. Официалното оправдание е, че така се създава team friendly атмосфера, особено популярна концепция сред мениджърите от средния ешелон. След толкова години обаче ми се струва, че проклетият костюм е потънал в мен така, както униформата се отпечатва във военните. Продължавам да го нося дори когато ходя на плаж. Мисля, че босовете отлично разбират това и наблюдават всички напъни за либерализация на корпоративния дрес-код с дълбока ирония...