Или по-добър?
Станциите на метрото прелитат зад прозореца. Облицовани с малки бели плочки като морги. Оживелите мъртъвци се щурат хаотично. Азиатци с огромни сакове вървят от вагон на вагон и предлагат батерии с неясен произход, по един долар пакетчето. Пита се: ако комисионата е 20 процента и продават по три пакетчета на час, колко време ще им е необходимо, за да направят първия си милион? Във всеки случай предостатъчно, за да не се тревожат как ще го изхарчат. Нито те, нито техните потомци. Това е комфортът на вечността, който ми беше отказан. Моят милион беше дошъл твърде бързо и неочаквано. Почти като билет от лотарията. А заедно с него и задължението да реализирам нещата, които мислех, че желая. Но какво желаех наистина? Какво би ме направило щастлив? Ползата от предметните награди е, че те избавят от кошмара на избора и съмнението. Имаше нещо обаче, в което не се съмнявах. Нещо, което, разбира се, не можеше да се купи за никакви пари. И това беше надеждата, че баща ми още е жив. Не бях сигурен доколко ще ме направи щастлив, но го исках. И бях готов да платя за това каквато и да е цена. Странна логика...
Обратно в таванската ми бърлога. Точната дума е „помещение“. Розовите тапети са разлепени по ръбовете. Гардероб и легло в мрачен съпружески стил от началото на 20. век. От тавана виси крушка с шнур. Кашоните изпълват целия ъгъл. Нямам желание да ги отварям. Дългото отсъствие сякаш е прекъснало връзката между мен и предметите, които някога са ми принадлежали. Струват ми се инертни и мъртви като стоки в оказионен магазин. Вещи на чужд човек.
Леглото е вдлъбнато по средата, сякаш някой е починал в него след дълго боледуване и оставен да се мумифицира като зловещата майка на Антъни Пъркинс от „Психо“. „Трябва да се махна оттук“, произнасям отчетливо наум.
Бях държал мумията на татко, заключена в най-тъмния килер на съзнанието си цели 15 години. Но тя се беше научила да си отключва и да се измъква навън, когато не внимавах, потънал в други грижи. Което се случваше толкова често! За разлика от мен, брат ми се беше научил да съжителства някак с нея. Оставяше я да влиза и да излиза, както си пожелае, да скита свободно из мислите му, беше приел дори да разговарят. Държеше я под око, имам предвид. Докато аз я отхвърлях. Бях решен да вървя напред, да затворя вратата на миналото, да стана УБЗГ. Кой умрял, умрял. Животът е за живите.
Давай нататък!
Но докато си посръбвах шампанско високо над облаците или блъсках във фитнеса на някой Хилтън, Хаят или Радисън след изтощителен ден, докато се взирах в цифрите, анализирах ги, чертаех таблици и графики с прехапани устни, а после ги прожектирах, презентирах, трупах часове и бонуси, мумията също не бе стояла със скръстени ръце. Беше сновала зад кулисите, редяла декорите и ролите, подготвяйки сцената за тържественото си завръщане.
Сега килерът най-сетне е празен. Но в главата ми продължава да отеква звука на урните с шлюпки от цимент и стърготини, изпроводили Трой Марш на път за затвора. Макар и да не съм го чул лично, въображението ми упорито го възпроизвежда и не ми дава да заспя. Трак-трак-трак! Мисля си за евтината пластмасова кутия, която получихме по пощата преди 15 години.
Какво всъщност е имало вътре?
Стълбата издайнически поскърцва под краката ми. Минава полунощ. Брат ми ще отсъства следващите два дни във връзка с някакъв случай, който разследва. Като омбудсман на животните от града Ню Йорк често му се налага да извършва неочаквани инспекции. Стъпалата белеят в мрака. Опитвам се да бъда колкото се може по-безшумен. Най-важното е да не събудя териерите на Даян. След трагичната загуба на хрътката Лили това са новите й любимци. Черен и бял, като върху етикета на уискито. Спомням се, че навремето бяха подарили на баща ми цял галон Black & White. Ходех тайно да отпивам от огромната зелена бутилка, изправена в ъгъла на кабинета му. Струваше ми се, че никога няма да свърши. Една вечер се засякохме. Беше коленичил пред шишето и пиеше направо от гърлото. По-скоро лочеше. Няма да забравя погледа му. Едновременно гневен и виновен.