Никой не заслужава подобно отношение, но за съжаление (или за щастие!) това не се урежда със закони. Нуждата от топлина никога няма да се превърне в „право на топлина“, уви, така е. Хляб, вода и чиста тоалетна е всичко, на което можем да се надяваме. Останалото добиваме само по милост.
Аз съм омбудсман на животните от града Ню Йорк и сърцето ми прелива от милост, защото прогледнах за безмерните им страдания. Никога преди не съм се грижил за животни, нито съм имал животно. На 12 години, когато бях с нашите на ваканция, оставих едно коте да се удави в реката, с което като че ли се изчерпваха взаимоотношенията ми с тях. Сега изплащам този дълг, но не ми тежи. Даян е с мен, аз я обичам, защото умее да измисля истории и никога не ми е скучно с нея. Тя е имала доста объркан и труден живот, но е опазила сърцето си чисто, което е най-важното. Не се е вкоравила, искам да кажа, нито е изстинала като толкова други хора. В това отношение прилича малко на животните, които никога не умират, преди да е настъпил часът им. Т.е. при тях се наблюдава пълно съвпадение между спирането на физиологическите функции на организма и вътрешния живот. Макар че за последното често се спори. За мен обаче е очевидно, че животните имат вътрешен живот - способни са на радост, меланхолия, болка, любов. И тъкмо това живее до последно! Или по-точно, когато то умре, умира и другото. За разлика от хората, които могат да се влачат напълно пусти и мъртви като призрачния кораб „Мари Селест“ по течението на живота, докато черупката им не се разбие в някой подводен риф.
Брат ми се натъкна на подводен риф.
Потъна, ала отново изплува. Може би защото продължи да стиска душата си между зъбите. Душата е лека. Парите са тежки, дори само във вид на електронни импулси. Доколкото разбирам, брат ми е загубил много пари. Не обича да говори за това, естествено, макар да не личи да го тревожи особено. Все пак остава му неговият дял от застраховката на баща ни. Не е много, но като начало не е зле. Когато аз цъфнах на Кенеди преди две години, разполагах със значително по-малко. Но имах него. Сега, колкото и странно да е, той има мен.
И двамата имаме майка. Макар и твърде далеч. Не само в географски смисъл. Тя продължава да се грижи за Сайръс Банвил, пенсионираният професор по келтски. Обитава своя нов свят - свят на забравени старинни думи, къси дни, безкраен здрач и интуиции - и очевидно се чувства добре в него. Така поне твърди брат ми, който се отби да я види на връщане за България. По нейна покана. Гостувал няколко дни в просторния, мрачноват дом на професора, хванал хрема и бил принуден да научи десетина келтски думи. Майка ми го завела на някакво отдалечено място, където се издигали две огромни гранитни колони. Седнали в тревата. Тя му разказала, че това е врата. Една от вратите, през които минавали душите на мъртвите. Но в момента била затворена. В света имало три такива врати. Едната се намирала постоянно в Индия, близо до Тибет, докато другите две променяли местоположението си. Със сигурност се знае, че такава врата е имало в Древен Египет. После се е преместила във великата планина Рила, но от няколко години е затворена заради натрупаната отрицателна енергия в България. Вратата в Перу пък била взривена от партизаните на Сандеро Луминосо. Но междувременно се отворила нова врата в Канада. „Може би душата на баща ти е минала именно оттам“, заключила тя.
А откъде ли минават душите на животните?
Или имат само вътрешен живот...
Брат ми носи праха на татко. Решихме все пак да го оставим там, където е бил положен първоначално със съответните ритуали и всички опечалени накуп. Може би затова не казвам „да го погребем“. Просто ще го оставим. Никой не трябва да разбере. За съжаление не мога да го придружа поради извънредната ми заетост като омбудсман на животните от града Ню Йорк. Майка също е в плен на грижите около професора, а и не вижда особен смисъл. Тя вече се е разделила с татко. Дали ще разпръснем праха му над океана, дали ще го изстреляме в космоса, или ще си стои на етажерката в кухненския шкаф, зависи само от нас. Доскоро нямах проблем да го държа в шкафа, но според брат ми гробът му не бивало да остава празен. Там, на това място, вече била изразходвана доста емоционална енергия. Отбивали се, макар и рядко, роднини и приятели: оставяли цветя и храна, палели свещи. Дори само веднъж в годината да минел някой, пак си струвало. Но най-важното, наоколо лежали още роднини и приятели...