Ресторантът се намира във Военноморския музей, на края на 46-а Ийст под тежката сянка на самолетоносача Интрепид. Вездесъщият хамбургер грее на фона на крила, дула и ракети като органична част от този исторически арсенал. Дишам дълбоко, мозъкът ми се оросява като ливада за голф, дланите ми са сухи въпреки жегата. Ако се наложи да пръдна, сигурен съм, никой няма да усети.
Силата е на моя страна.
- Вие трябва да сте мистър Баноф? - посрещна ме строен индиец с огромни изпъкнали очи и мътни белтъци, прорязани от синкави артерии.
„Гупта, мениджър“, пишеше на ревера му.
Заведението беше полупразно, като изключим персонала с ризи на червени райета, който се беше скупчил зад касите и ни наблюдаваше подозрително. Гупта прегледа резюмето ми.
- Виждам, че сте работили с хора.
- Имам известен опит... - кимнах скромно.
В ресторанта влезе някакво семейство и се насочи към една от касите. Той ги стрелна с безпокойство.
- Най-важното е координацията! Иначе веригата се къса и настъпва хаос.
Персоналът неохотно се задейства. Направи ми впечатление, че в кухнята има твърде много хора - повечето от които с наднормено тегло. Движенията им бяха изключително бавни като в кошмарен каданс. Бутаха се един в друг, изпускаха разни неща, а накрая се оказа, че са объркали поръчката. Клиентите вдигнаха скандал. Междувременно влезе група тийнейджъри и пред касите се образува опашка.
- За това говоря... - въздъхна индиецът.
- Защо просто не ги изгоните?
Той ме изгледа осъдително, сякаш бях оператор на газова камера в Аушвиц.
- За да отидат на улицата и да станат престъпници? Вижте, сър, ние си партнираме с фонда за насърчаване на заетостта сред младежи в неравностойно ментално и социално положение. По тази линия получаваме данъчни облекчения и малки субсидии за всяко работно място, но не това е най-важното. Ние вярваме в равенството на възможностите! От друга страна обаче, сме и фастфууд, нали? Не слоуфууд - той се изхили на собственото си остроумие. - Марката задължава! Ето защо ни е нужен баланс.
Разбирах. Искаха хората хем да цицат от въпросната програма, хем да си вдигнат оборота. Гупта не беше глупак.
- И как ще стане това?
- С координация! - думата явно беше обсебила съзнанието му. - Трябва ни някой, който да координира движенията на персонала.
- Супервайзър.
- Не харесвам тази дума. Предизвиква асоциация за принудителен труд. Във ваше лице работниците трябва да виждат партньор, а не надзирател. Може да започнете още сега. Ако колективът ви приеме - оставате. Но ви предупреждавам, че няма да е лесно...
Отидохме в едно стайче в задната част на ресторанта да пробвам някаква униформа. Обаче не ми стана, аз съм височък. На сакото още се мандахерцаше значката на предишния му собственик: О’Райли. Какво ли беше станало с него? Нищо добро, ако се съди по лепкавата субстанция в джоба. Кетчуп. Гупта ми подаде салфетка и прагматично заключи:
- Да видим първо как ще потръгне, пък после ще мислим за униформа...
Върнахме се в кухнята, той ме представи на колектива и хукна по задачи.
Веднага се почувствах като чуждо тяло - нежелан и излишен. Опитах се да пусна два-три майтапа, но никой не се засмя. Огромният черен мъж, който пълнеше съсредоточено пликчетата с картофките, поклати съжалително глава. На значката му пишеше: Том. Известно време наблюдавах мълчаливо суетнята, за да вникна в същината на проблема. Стараех се да запомня имената им. Не исках да се правя на началник още от самото начало. Скоро престанаха да ме забелязват, освен когато се блъскаха в мен. Не казваха дори едно „сори“, само прошепваха „шшшитс!“ и отминаваха, забили поглед в земята.
- Ей, Шърли! - не се стърпях накрая. - Я ме погледни! Какво виждаш?
Пъпчивото лице на момичето се изду, сякаш се канеше да ревне.
- Виждаш мен! - побързах да я изпреваря. - Виждаш Луси, виждаш Том, виждаш печката... Не се блъскаш в тях, защото ги виждаш. Ако гледаш само в земята, как ще ги видиш? Човек трябва да ходи с високо вдигната глава. Това е знак за самоуважение!
- Защо й говорите така? - долетя глас отстрани.
- Същото се отнася и за теб, Луси - избих го на проповед в духа на founding fathers. - Знам, че можеш да го направиш! Отсега нататък никой в тази кухня няма да гледа в земята. Знаете ли какво е казал мистър Горки по въпроса? Човек, това звучи гордо! Знаете ли кой е Горки?
Всички бяха спрели да работят и ме гледаха с дива почуда. Опашката пред касите видимо беше нараснала.