Откъде ли? Не се изисква особено въображение, за да си го представиш. Но той сякаш няма никакво. Пренасянето на трупа от САЩ до България би струвало към две хиляди долара - сума, която определено не можем да си позволим. Застрахователната компания се ослушва. Университетът се стиска. Българското посолство също отказва да се бръкне за репатрирането, така че единственият изход е кремацията. Тъй като баща ми е атеист, предполага се, че не би имал нищо против. Прахът му пътува като обикновен колет.
Колет от Америка.
- Каза го вече - мръщи се брат ми.
- Има такъв разказ - продължавам. - От Светослав Минков.
Разказът е публикуван в сатиричен сборник от петдесетте години, разобличаващ буржоазните ценности. Семейство еснафи имат роднини в Щатите, които редовно им пращат колети. Задокеанските стоки предизвикват неописуем възторг и дават поводи за безкрайни хвалби и коментари от сорта колко велик е Западът и колко скапана е родната лека индустрия. Веднъж обаче се получава необичайна пратка. Колетът съдържа запечатана метална кутия без надпис. Когато я отварят, откриват вътре мистериозен сив прах. Сядат да умуват: що е това и за какво служи? Най-сетне бащата се престрашава и сипва една лъжичка в кафето си. Ефектът е тонизиращ и те решават, че става въпрос за някакъв витамин. Започват да го пият на закуска, като му измислят междувременно и куп други битови приложения. Когато чудодейната помада привършва, решават да пишат на роднините си да им изпратят още. Тогава обаче получават писмо. То е трябвало да пристигне заедно с колета, но очевидно е попаднало в чантата на някой като брат ми... Роднините ги известяват, че леля им е починала и изпращат праха й, за да бъде погребан в България. Оттогава семейството престанало да хвали толкова Запада.
- Хитро - вика брат ми.
Когато някой самолет катастрофира, всички се втурват да търсят черната му кутия. Там се пазят данни за навигацията, техническото състояние на системите, разговорите на екипажа, заповедите на командира и така нататък. Устройството, наречено още flight recovery, позволява да се възстановят събитията на борда преди катастрофата и да се разберат причините за нея. Черната кутия на баща ми не съдържа нищо подобно: цялата информация е изличена, превърната на пепел. Изведнъж си давам сметка, че почти не съм го познавал. Не разбирах работата му. Презирах пиенето му. Треперех от гнева му. Радвах се, когато заминава. Страхувах се, че може да не се върне- както и стана.
Един спомен се изплъзва от паметта ми като пощенска картичка от оня свят. Широка плажна ивица; от едната страна се редят хотели и палми, от другата плиска Атлантическият океан, мътен и заплашителен. В небето плува рекламен цепелин и развява огромен надпис „Мъртъл Бийч“. Намираме се в Америка, а годината трябва да е 1986-а. Тогава баща ми замина да преподава два семестъра в университета на Южна Каролина и държавата великодушно му разреши да вземе семейството си. Бях студент трети курс и живо се интересувах няма ли начин да останем. По-скоро заради принципа, не че толкова ми харесваше... Баща ми не беше склонен. Говорим за това на плажа. Единственият сериозен разговор, който някога сме провели. Не си спомням точно думите му. Прибоят изяжда по-голямата част от тях. Майка ми и брат ми вървят далеч пред нас. Съзерцавам сенките ни, които препускат редом една до друга по пясъка. Той е възпълен едър мъжага с голяма глава, остригана късо. Коланът му минава през средата на корема, което ми се струва малко смешно. Аз съм кльощав, с рунтава безформена прическа. Панталоните ми висят ниско под кръста, на границата на приличието. Преди два дни съм видял по MTV вокалът на Аеросмит да се носи по този начин и го намирам твърде шик. Баща ми се опитва да ми обясни защо не иска да останем в Америка. Не че не можем или че не му било хрумвало, но има неща, които са по-важни от пълните магазини.
Уважението например. Човек трябва да си тежи на мястото, докато имигрантът ще си остане завинаги имигрант. Дори тук, в Америка. Сега го възприемат като равен, но рече ли да остане, отношението към него ще се промени. Знам, че е сложно, слага ръка на рамото ми. (Или не слага, не помня вече.) Аргументите му достигат до мозъка ми в крайно фрагментарен вид. Всъщност не ми пука толкова дали ще останем. Най-важното е да имаш повече от един избор, продължава той. Да можеш да казваш „не“. Един имигрант не може да казва „не“. После говори за учениците си в България - момчетата, както ги нарича. Нямало да бъде същото без тях... Естествено, винаги можел да се оправдае с режима и всички щели да го разберат. Отношенията му с комунистите никога не са били лесни. Но нали въпреки режима е постигнал всичко, което е в момента, и това прави успеха му още по-истински?! Пък и режимите се променят... Чувам го да споменава името на съветския лидер Горбачов, но цялото ми внимание е погълнато от някакво момиче с обеца на пъпа. За пръв път виждам подобно чудо. Халката блести ослепително върху облото й коремче. Челюстта ми пада до коленете. Усещам, че се връщам 100 000 години назад в еволюцията. Какъв Горбачов, каква перестройка!...