Баща ми не забелязва нищо.
Мисля си, да беше видял онази обеца, човече, сега може би щеше да си другаде, а не в шибаната кутия. Животът не е само интеграли, хипотенузи и водка. Обаче вече е късно да наливам разум на баща ми. Късно е да го опознавам. Една бира дори не можем да изпием заедно! Каквото било, било. Защото той си е в кутията, разположил се е като пет пари в кесия и не му дреме за нищо. Имам предвид праха му. За душата не знам; може би се скита из
Америка, възседнала невидим Харли Дейвидсън, и вие от радост: - Измъкнах се! Fuck! Fuck! Fuck!
Ние обаче оставаме - в буквален и в преносен смисъл. Като капак на всичко застрахователната компания отказва да изплати застраховката му. Настояват за ДНК експертиза. Но трупът вече е кремиран. Мръсниците са си направили сметката, че сме далеч и не можем да предприемем практически нищо. Губим към сто хиляди долара.
Това се случи преди петнайсет години.
1. НЕД
Тъмна тясна стаичка. Седя със сгънати колене. Стените явно не са дебели, през тях долитат най-разнообразни звуци: пращене, чукане, пукане, вибрации, гласове, мелодии. Сякаш се намирам в стар радиоапарат, който някой напразно се мъчи да настрои. Не знам точно кога ми хрумна думата „убежище“. Тогава или сега, когато се опитвам да осмисля станалото. Но независимо дали е просто кутия, или утробата на кита на свети Йона, изплувал, за да ме спаси от стихията, аз съм вътре. Дочувам стъпки. Някой тропа по стената, но не грубо, по-скоро предпазливо, сякаш проверява има ли някой вътре. „Аз съм тук!“, май извиках, но никой не ме чу. Или май си затраях, защото не горях от желание да обяснявам. Кой си ти? Откъде си? Какво търсиш тук?
Не дължа обяснение никому!
Разклащане. Изглежда са вдигнали онова, в което се намирам, каквото и да е, и го носят нанякъде. Плясък на вълни... Не изпитвам страх. Прекачват ме в някакъв камион. Подът подрусва. Не знам откъде ми хрумва, че ме пращат като колет на майка ми. Тя не знае какво има вътре, опитва се да го отвори, не успява, ядосва се, взима ножицата, забива я в картона и ме пробожда право в сърцето. Представям си, че в колета не съм аз, а само моята кукличка. Усмихвам се. Шегичка... От кабината на шофьора се носи музика.
За пръв път не бързам за никъде. Удобно е, въпреки теснотията. Мракът действа успокояващо. Нямам желания, нито ясно доловими нужди. Нито пък кой знае какви мисли... Не скучая, макар че не върша нищо. Мога да остана вътре цяла вечност. А може би това всъщност е вечността?
- Pepino, cariño! Las tonterías que me haces hacer! Si nos descubren, los dos estaremos en grandes aprietos!
Бялата престилка разцъфва; от процепа излизат налети мургаво-златисти цици с настръхнали зърна, придържани от плитък сутиен. Иззад рамото наднича брадясало лице с мушамена хирургическа шапчица и впива устни в голата шия.
- Eres tan linda Anastasia!
Яките космати ръце се пускат по талията и разкопчават долните копчета.
- Que diablito eres!
Стройните линии на бедрата й се срещат в триъгълника на маломерните бикини. Ръката бърка в тях и ги опъва безжалостно. Мярка се ивица остра четина и малка индигова татуировка.
- Pepino! Se ha parado!!
Двете половинки на престилката рязко се събират.
- Por supuesto que se me ha parado! Siempre se para cuando estas cerca!
- El tuyo no tonto! - пръстът й сочи издутината, която опъва чаршафа под корема ми. - El suyo! Esta enderezado! Tiene erección!
Единствената дума, която разбирам.
Двамата побягват от стаята. Вратата се трясва с гръм. Оставам втренчен в идиотската издутина под чаршафа. Мъча се да установя каква точно е връзката й с мен. Това моето тяло ли е? Иска ми се панически да се върна в „убежището“ и да тръшна обратно капака. Но то вече не съществува. Навън съм. Изхвърлен, изплют, повърнат...