„Забрави, махва с ръка тя, няма да стане.“
И нарамва огромната си раница, в чийто долен край се мандахерца малко лъскаво тиганче... Понякога, всъщност все по-често, ми липсва. Отровата на плътното й бледо тяло с остри гърди явно е проникнала дълбоко в мен.
Подходът на Анго с жените е доста по-различен и тъкмо това ме тревожи. Той е от хората, които нямат нищо против жените да остават. Винаги е искал да се жени, винаги някакво същество от женски пол се е моткало край него; имам предчувствие, че същото може да се случи и тук. Ще завъди жена в къщата! Представям си как се завръщам от командировка и ги заварвам да къртят на канапето в хола. Гърдите й се подават под чаршафа, на рамото й е татуирана зловеща фигура с коса като емблемата на Айрън Мейдън. Жената остава да живее вкъщи. Брат ми готви. Ядем заедно. Спим заедно. Жената води своя приятелка. Менкаме си ги. Оказва се, че едната е болна от СПИН. Мивката прелива от мръсни чинии и чаши. Ражда се дете. Сметката ми е на червено. Режа си кротко вените в мазето, свит между пералнята и сушилнята, и се взирам в рядката си спинозна кръв, която се отцежда в канала и образува малък водовъртеж. Прахът ми пристига в София, в същата черна пластмасова кутия като тази на баща ми...
5. АНГО
- Имаш косми в носа.
- Моля? - рязко се наклоних.
- Имаш косми в носа! - втренчено ме фиксира той.
Брат ми е цели шест години по-малък от мен, но не изглежда кой знае колко по-млад. Облечен е спретнато, лъха на скъпарски одеколон. Косата му е зализана назад, а ушите му някак мистериозно са се прибрали към черепа. Няма нищо общо с оня Недко, с пощаджийската чанта. Нед е човек, на когото може да се разчита.
- Всеки човек има косми в носа!
- Но твоите стърчат!
Eгa ти наглото копеле! Това ли намери да ми каже? След четири години! Инстинктивно докоснах ноздрите си. Улових тънко снопче.
- Чудо голямо!
- Ако смяташ да се интегрираш, трябва да ги махнеш.
- Това ли е най-важното?
- Зависи. Понякога първото впечатление е най-важно.
- Не бери грижа - налях си още бира. - Ще се оправя.
- Късметът си е късмет. Имиджът си е имидж.
Седим в индийския ресторант на Кълъмбъс Авеню, недалеч от бърлогата на брат ми. Улицата цепи нащърбения релеф на Ню Йорк като писта за излитане и се губи в небето, обагрено във виолетово. Слънцето отдавна се е скрило, но градът продължава да излъчва жега. Бях кацнал точно преди шест часа, три от които прекарани в самолета заради съмнения за епидемия на борда. Но след всички проведени тестове явно бяха заключили, че не представляваме чак такава заплаха за сигурността на САЩ, и ни пуснаха да слезем. През това време брат ми беше висял на летището, получавайки още една възможност да осмисли факта на пристигането ми от всички възможни ъгли. Що се отнася до мен, случилото се бе знак. На борда наистина имаше зараза, но източникът й не бе сополивият малчуган. Вирусът се беше загнездил в мен. Много по-страшен от антракс или чума, неоткриваем с микроскопи и химически реактиви. Вирусът на провала!
- Е, сега като си вече в Америка, какво смяташ да правиш?
Не бях мигнал през целия път, тялото ми копнееше за сън, но часовата разлика ме държеше буден.
- Имам интервю, във вторник - казах с отсянка на гордост.
Преди да замина, се свързах с една посредническа агенция, която търсеше работа в САЩ на емигранти с редовни документи. Бяха ми уредили няколко интервюта.
- Каква е работата? - заинтересува се брат ми.
- Супервайзър, в някакъв Макдоналдс.
- Все отнякъде трябва да се започне - отбеляза тактично Недко. Или Нед, както му викат сега...
Загребах малко сос с края на питката и отхапах. После чевръсто излях остатъка от бирата в устата си. Езикът ми зацвърча като въглен.
- Ти имаш бизнес експириънс - отбеляза брат ми. - А това се цени тук.
Гледаше ме съсредоточено, сякаш търсеше още дефекти по лицето ми.