„Любезни ми сине Петко! Четири години чакахме с майка ти да ни поканиш, че да ти дойдеме в къщата, че да се порадваме на тебе и на хубавата ти невяста. Защо направи тъй бре, синко? Защо ни забрави? Да знаеш само какъв тежък живот живеем. Ох! Нали продадох хубавата си земя на Кривицата, сега останах като дърво без корен. Додоха дни, че се намерихме без кривичка жито в хамбара. Къса ми се сърцето, като си помисля къде бяхме и къде стигнахме. Лани изтървах и градинката в Росена, дето майка ти сееше по малко боб. Лучец, бакла и краставици. Трябваха пари за хляб. Купих от Кривицата пет крини жито, половината къклица. Че го смляхме. Че го прибрахме в раклата и го държиме под ключ. Правихме сметка да ни стигне до бабинден. Оттам нататък ще ядем сняг. Петко, майка ти ката ден плаче. Горката, в петък тръгнала, без да се обади, пеш за града. При тебе се наканила да доде. Че вървяла, че вървяла до манастира «Света Троица» и там капнала. Върна я в село Маслинката, дето кара слънчогледово семе за маслобойната. На каруцата си я натоварил и пари не ще. Тя се разбра, Петко, че няма да ни прибереш, ами дано господ се смили над нас и рече: «Елате сам, дядо Адаме и бабо Латинке, стига сте се мъчили на долния свят.» По-напред провождаше по малко пари — таз година нищо. Чувам, че си станал богат човек. Няма ли някое място за мене? Защо не попиташ в общината, да ме направят метач — колкото за един хляб? Аз още се държа, ала майка ти запря от кахъри…“
Един сух човек с гумени цървули, с червен тракийски пояс, напрашен и небръснат, влезе в кабинета на доктор Петко Адамов. Докторът тъкмо преглеждаше ръкописа на последната си беседа „Насъщният хляб“. Четеше нехайно, а мисълта му беше в кухнята, където къркореха в тенджерата две петровски пилета.
— Какво искаш? — попита докторът, без да се обърне.
— Господин докторе, дошъл съм от село и ви нося малко армаганец от баба Латинка и дяда Адама.
Гостенинът бръкна в торбата си и затършува. Извади един малък вързоп.
— Брей, сетиха ли се че имат син, моите родители? Как са те?
— Добре са, господин Адамов, много са добре.
— Разбира се, че са добре. Чист въздух, слънце, яйца, масло, сирене. Писмо няма ли?
— Имаше писмо, ала дядо Адам ме настигна накрай село и си го взе назад, „Дай го сам писмото, а занеси на моя Петко, доктора, една порязаница от хляба, дето го ядем аз и майка му.“
— Друго? — попита докторът и пое вързопа.
— Друго няма. Сбогом, господин докторе. Извинявайте!
Когато селянинът излезе, доктор Петко Адамов развърза вързопа и намери вътре една порязаница от хляба, който е месила майчината му ръка.
— Тия хора се гаврят с мене! Това не е хляб! Това е кал!
Доктор Адамов избухна, грабна разтреперан порязаницата и я хвърли през отворения прозорец в градината. Две врабчета, които ровеха златистия пясък, пръхнаха над порязаницата, клъвнаха само по веднъж и отлетяха.
Подир половин час младият лекар със снежнобялото копринено палто слезе в градината. Наведе се, взе порязаницата и я загледа. Една невидима ръка го хвана за гърлото и почна да го души.