— Аз обаче не се шегувам — каза Кип, все още приведен и опрял ръце на коленете си, дишаше тежко.
Сансон рече неуверено:
— Мама казва, че алкалдесата се скарала жестоко с кралския пратеник. Казала му да си навре заповедите в ушите.
— Доколкото познавам алкалдесата, не е казала „уши“ — отбеляза Иза. Ухили се дяволито и Сансон и Овен се засмяха. Те просто не разбираха.
Кип видя как Иза погледна Овен — само един бърз поглед, за да потърси одобрението му. И щом го намери, Кип забеляза как удоволствието ѝ нарасна двойно и от това му прилоша. Отново.
— Какво става, Кип? — попита тя. Големи кафяви очи, сочни устни, пищни извивки, безупречно гладка кожа. Беше невъзможно да говориш с нея и да не забелязваш красотата ѝ. Всъщност тя бе по-хубава дори от Лив — и много по-близка.
Кип се помъчи да намери думи. „Едни хора идват да ни убият, а аз се тревожа за някакво момиче, което дори не ме харесва.“
От Зеления мост до най-близката портокалова горичка имаше триста-четиристотин крачки, без почти никакво прикритие.
— Идват… — започна Кип, но Овен го прекъсна:
— Ако ме мобилизират, ще се пиша доброволец за боен маг. Знам, че е опасно, но щом трябва да оставя тук всичко, което обичам, искам да постигна нещо. — Зарея поглед в далечината, към някакво велико бъдеще. На Кип му се прищя да го фрасне в красивото героично лице.
— Защо вие със Сансон не избягате? — попита Овен. — А бе, сещаш се, да се скриете от голямата лоша армия? Двамата с Иза искаме да се сбогуваме.
— Защо не се сбогувате, докато сме тук? — попита Сансон.
Иза се изчерви.
Очите на Овен проблеснаха гневно.
— Ама сериозно, хайде не се дръжте като гадняри, а? — Този път вече се преструваше, че се шегува.
— Слушай, Овен — каза Кип. — Армията идва, за да направи от нас пример за назидание. Трябва да се махаме. Веднага. Майстор Данавис каза, че ще завземат моста.
Всъщност Зеления мост беше останал от последната армия, минала оттук. Целият беше от зелен луксин — най-издръжливия: след като бъде запечатан, той се рушеше по-бавно от всеки друг. Казваха, че когато Призмата Гавин Гайл превел армията си оттук на път да смаже злия си брат Дазен Гайл, лично притеглил моста. Сам-самичък. За секунди. Армията минала, без да забавя ход, макар че снабдителите ѝ задигнали всичката храна и добитък, останали в селото. А мъжете били принудени да се бият на едната или другата страна.
Ето защо всички те бяха израсли без бащи. Никой в Ректън не биваше да приема лекомислено минаването на една армия. Дори децата.
— Направи ми услуга, Дундьо. Ще ти се реванширам — рече Овен.
— Ако войниците те вземат, няма да си тук, за да ми се реваншираш — изтъкна Кип. Искаше му се да убие Овен, когато го наричаше Дундьо.
По лицето на Овен премина грозно изражение. Двамата се бяха били много пъти и Овен винаги побеждаваше. Но никога лесно. Кип можеше да понесе доста пердах, а понякога подивяваше. И двамата го знаеха.
— Тогава просто ми направи услуга, а? — рече Овен.
— Трябва да бягаме! — почти извика Кип. Не знаеше защо се изненадва. Не случайно наричаха Овенир Овен. Той си избираше някаква цел и се втурваше право към нея, събаряше всичко по пътя си, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Целта му днес бе да отнеме девствеността на Изабел. Просто и ясно. И някаква си там нашественическа армия нямаше да спре тъпото животно.
— Чудесно. Хайде, Иза, да избягаме в портокаловата горичка — каза Овен. — И не си мисли, че ще забравя това, Кип.
Хвана Иза за ръка и я дръпна да върви с него. Тя тръгна, но се обърна към Кип, сякаш очакваше от него да направи нещо.
Само че какво можеше да направи? Те всъщност вървяха в правилната посока. Ако отидеше и фраснеше Овен в лицето, Овен щеше да го набие — и което бе по-зле, двамата щяха да са на открито. А ако Кип ги последваше. Овен можеше да реши, че се опитва да завърже бой, макар да не беше така, и резултатът щеше да е същият.
Изабел още го гледаше. Беше толкова хубава, че сърцето го заболя.
Кип можеше да остане. Да не прави нищо. Да се скрие под моста.
Не!
Изруга. Иза погледна назад и го видя как излиза от сянката на Зеления мост. Очите ѝ се разшириха и му се стори, че зърна на устните ѝ бегла усмивка. Дали това бе искрена радост, че я следва и се държи като мъж, или пък суетното удоволствие от това да се бият за нея? После погледът ѝ се отмести нагоре и наляво, към отсрещния бряг на реката… и тя се ококори от изненада.