Беше прав. Тътенът бе от връхлитането на редовната войска. В момента десетки хиляди напираха към стената и вече издигаха стълби и мятаха въжета. Гавин гореше от нетърпение да открият малката му изненада — но нищо от това нямаше да има значение, ако не успееха да удържат портата.
Погледна към слънцето и видя, че вече докосва хоризонта. Не оставаше много. Ако успееха да издържат, докато слънцето залезе, силите на притеглящите щяха да намалеят неколкократно. Те все още биха могли да притеглят от отразената светлина, но много по-слабо. Затича се отново през мъжете и жените покрай стената. Чу свистенето на приближаващ снаряд.
Този писклив вой му бе познат, ужасно познат. Повтаряше се непрекъснато в кошмарите му. Можеш да чуеш приближаването на смъртта, но няма какво да направиш, за да я избегнеш, освен да се свиеш на земята. После идва гърмът от експлозията, който пука тъпанчета и събаря мъже. А звукът сега ставаше наистина силен…
Гавин се просна на земята и закри главата си с ръце. Нещо тежко се стовари отгоре му и го притисна още по-силно към земята, а после външният свят посиня.
Туп!
Трепери-юмрук се изтърколи от Гавин и остави синия щит, който бе притеглил над двамата, да се разпадне. Гавин се взря в снаряда, забит в земята на няма и десет крачки от тях. Не беше експлодирал. Дори не бе смачкал никого. Беше паднал точно между две редици войници. Някакъв мъж подскачаше и тръскаше ръката си. Смачканият му мускет, изтръгнат от пръстите му, лежеше под снаряда. Точно на мястото, където се намираше Гавин, преди да кривне към стената.
— Ороламовата ръка наистина те закриля, проклета глупава Призмо — рече Трепери-юмрук.
Гавин вече бе станал и крачеше към огъващия се строй. Мъжете тук бяха стреляли с мускетите си и нямаха време за презареждане. Някои бяха приспособили щикове, затъквайки дръжките на ножовете си в дулата. Други бяха изтеглили мечове. Трети използваха мускетите като тояги.
Над главите им, от процепите в свода, се носеше мускетна стрелба, а от дупките се сипеха камъни с размерите на човешка глава. Но не се лееше никакъв луксин. Или притеглящите горе отдавна се бяха изтощили, или бяха убити, или пък изобщо не бяха успели да стигнат до позициите си.
„Още един ден, Оролам. Още един ден и тази стена щеше да е непревземаема. Още един час.“
Гавин най-сетне си проби път до мелето. Около портата бе истинска костница. Смърдеше на магия и кръв. Цялата земя бе покрита с локви кръв и докато биещите се газеха през тях, тя опръскваше краката им. Портата бе задръстена от купища тела и докато хората на крал Гарадул се катереха по тях, това ги правеше удобни мишени за по-задните редици от армията на Гавин, които иначе не биха могли да стрелят от страх да не улучат своите. Гавин видя как една черногвардейка пада, след като кракът ѝ бе разпорен от стъкловидния назъбен нокът на изтощен син бяс.
Мускетът му изтрещя и главата на беса избухна в облак кървави пръски. Гавин запрати оръжието към един горящ червен бяс, който се приближаваше да сграбчи някакъв ранен войник, притиснат невъоръжен към стената. Не видя какво стана. Грабна ранената черногвардейка и се опита да я изправи на крака.
Оказа се много по-тежка, отколкото би трябвало. Гавин премигна и умората го връхлетя отново. Не, просто беше слаб. Някой грабна ранената жена от ръцете му и я вдигна. Звуците от битката станаха призрачни, звънтящи. Можеше да чуе приближаващите се снаряди — намираха се прекалено далеч, но пак бяха няколко. Чуваше как мъжете крещят, нечленоразделните ревове на хората, тичащи към онова, което знаеха, че вероятно ще е смъртта им. Чуваше писъците на ранените, видя как една жена в купчината трупове на портата се опита да изпълзи настрани, ранена, но все още жива. До нея един мъж посягаше към въздуха, сляп, защото половината му лице липсваше. Луксинови огньове горяха върху десетки трупове, а луксиновият прах бе навсякъде. Гавин зърна лицата на черногвардейците си. Можеше да види тяхната радост, внезапното чувство на цел… къде бяха останалите? Тичаха към него.