— Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.
— Майко, какво правиш тук?
— Време е… Гавин.
— Време за какво?
— За моето Освобождение.
Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.
— Ами татко? — попита вместо това Гавин.
Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.
— Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.
— Значи не знае — каза Гавин.
— Сигурна съм, че вече знае — отвърна тя и в очите ѝ блесна слаба искрица.
— Избягала си? — Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът ѝ е гениален.
Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.
Тя помълча няколко дълги секунди.
— Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…
— Оролам печели.
Тя го потупа по коляното.
— Пратих куриер до Корван Данавис…
— Корван е жив? При стената се опасявах…
Тя се усмихна тъжно.
— Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.
„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“
— Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. — Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. — Ще се видим довечера, синко.
След като тя си тръгна, Гавин се облече бавно, като изпробваше тялото си, за да провери дали не му е нанесъл някакви непоправими поражения с вчерашните усилия. Болеше го, но определено заслужаваше нещо по-лошо. Мускулите му скоро щяха да се отпуснат и той смяташе, че ще е готов да притегли нужните неща довечера. „Вече минава пладне на Слънцеднев!“
На вратата се почука бързо и тихичко, в ритъма на стара песен, която двамата с Корван обичаха. После вратата се отвори и Корван влезе.
— Станал си. — Изглеждаше изненадан.
— Не съм чак толкова зле. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, но знаеш, че днес ще имаш нужда от помощта ми. Какво е положението?
Корван хвана лицето му в ръце и се взря в очите му. Гавин го плесна по ръцете, но Корван го държеше здраво.
— Какво правиш, по дяволите? — попита Гавин.
— Би трябвало да си мъртъв — рече Корван. — Помниш ли колко притегли вчера?
— Спомням си го съвсем ясно, благодаря, включително и едно силно главоболие, което ти никак не подобряваш.
След като се взира в него още няколко секунди, Корван го пусна.
— Съжалявам, лорд Призма. Казват, че имало определени признаци, когато Призмата започне да умира. Нямам представа какви са, но мислех, че ако нещо може да те прекърши, то ще е стореното от теб вчера. Дори Призмата не би трябвало да е в състояние да притегли толкова много. Само че очите ти изглеждат нормално.
Гавин отхвърли това със свиване на рамене.
— Как изгубихме стената?
— Раск Гарадул или е гениален, или е луд, така я изгубихме — изсумтя Корван.
— Значи никой не застреля този идиот, докато щурмуваше портата?
— Извадиха късмет. Мисля, че ти уплаши и двете страни с… с това, което направи. Стрелците трепереха толкова силно, че не можаха да уцелят дори такава лесна мишена. После, когато хората видяха, че Раск атакува, а ти си паднал, те помислиха за мъртъв — помислиха, че той някак си те е сразил. Черногвардейците се изтеглиха, за да те отнесат на сигурно място, а повечето от най-добрите тирейци, с които разполагахме, вече бяха загинали. — Той стисна носа си между очите. Главоболие от напрежение. Гавин беше забравил, че Корван винаги получава такова при битки. Сега можеше да си го представи — Призмата е паднал, елитните черногвардейци се изтеглят, а врагът атакува, сякаш направеното от Гавин изобщо не го е смутило. Нищо чудно, че тирейците бяха загубили кураж.