Гавин се потърка по челото. Наметна церемониалния си бял плащ. Казано честно — протакаше.
— Нашите шпиони докладвали ли са нещо за Карис? — попита той, като се опита да го каже небрежно. Не че щеше да измами Корван.
— До вчера е била още жива. Предполагам, че той е смятал да я използва като разменна монета, ако се наложи. — Което, разбира се, нямаше да направи при сегашното положение. А това означаваше, че тя вече не му е нужна. Не се налагаше Корван да го изрича на глас.
— А за Кип, Лив или Железни? — Ако Гавин се бе замислил или не беше чак такъв егоист, щеше да попита първо за дъщерята на Данавис.
— Нито дума — отвърна Корван. Беше стиснал устни.
— Което може и да е добра новина, нали? Ако бяха направили нещо пагубно, щеше да е по-вероятно нашите шпиони да чуят за това, нали?
Известно време Корван не продума: отказваше да приеме толкова слабо утешение. Не беше човек, който се лови за сламки или вярва, че трагедията няма да сполети точно него. Смъртта на двете му съпруги го бе лишила от идеализма му.
— Шпионите ни докладваха, че има нещо като крал на цветните бесове, полихромен бяс. Наричат го лорд Всецветни. Не разполагаме с никакви податки кой е бил, преди да наруши Договора — освен ако не е истински див полихром.
Гавин сви рамене. Това бе просто още един проблем сред стотици, но той знаеше, че Корван докладва всички потенциални проблеми, за да може Гавин сам да реши кое е важно и кое не.
— Какво искате да направим, лорд Призма?
Питаше, разбира се, дали да се бият, или да се евакуират.
— Искам да убия Раск Гарадул.
Корван не каза нищо, не отиде да заповяда покушение или нещо друго също толкова глупаво.
Проклет да е, но бащата на Гавин бе предрекъл дори това. „Ако загубиш града, убий Раск Гарадул“, беше казал Андрос Гайл. Тъй като се чувстваше сигурен, че може да спаси града, Гавин не бе пратил убийци. Трябваше да направи и двете. Но вече бе късно за това, освен ако утре Раск не го щурмуваше също толкова глупаво като вчера.
Гавин отвори уста, но думите не искаха да излязат. Той се изкашля в опит да се отърве от вкуса на провала.
— Аз ще помогна, колкото мога, докато изпълнявам религиозните си задължения, но… — Изкашля се пак. „Седем години, седем велики цели. За първи път се опитах да направя нещо добро.“ — Провалих се, Корван. Заповядай евакуация.
76.
Ако се съдеше по студения въздух, беше доста след полунощ, когато го изведоха през някаква порта. Налагаше му се да съди по температурата, защото на очите му имаше превръзка, на главата му — торба, около шията му — примка, а ръцете му бяха вързани зад гърба.
Един от придружаващите го стражи ругаеше тихо, но неспирно, смаян от нещо, което явно се наричаше „стената Ярка вода“. Минаха оттам бавно, като спираха и тръгваха пак, а някакъв глас лаеше по военному:
— Стига сте стояли там и сте си бъркали в задниците! Влизайте навътре в лагера. Пречите на всички останали.
Кип чу плющене на камшик, рязко като пистолетен изстрел, и опашката потегли отново.
Последните два дни беше все така. Кип се бе събудил в мрак — мрак, който се оказа, че се дължи на превръзка върху очите му, — и с ръце вързани към тялото. Когато се помъчи да я свали, дойдоха някакви мъже. Свалиха превръзката и единият се взря в очите му, разтваряйки ги грубо с пръсти, после ги вързаха отново. Лявата ръка го болеше адски. През първия ден — ако беше само един — му бяха сложили във виното нещо гадно, което притъпяваше болката и сетивата му.
Бяха го завели да види лорд Всецветни, като му спряха упойващото вино, за да е с ясен разсъдък, но така и не му махнаха превръзката. Седяха часове в една палатка, изпълнена с множество гласове, докато Кип тънеше в страдания, а после си тръгнаха. Явно лордът бе прекалено зает, за да го приеме.
След известно време Кип чу пазачите му да спорят. Един умен човек би измислил начин да се възползва от разногласията им. Кип просто стоеше кротко и се чудеше кога ще му дадат следващата упойка. Ръката му пулсираше.
Предадоха го на някой друг — буквално прехвърлиха в негови ръце примката около шията му.
— Няма ли да му дадеш от маковото вино? — попита единият пазач.
— Защо да хабим хубавото вино за един лош шишко? — рече другият. — Предпочитам да си го пия сам.
— Уф, вкусът му е отвратителен — промърмори първият. Кип беше напълно съгласен с него.
— Не го пия заради вкуса — отвърна със смях пазачът. Кип беше съгласен и с това. — Да вървим. Видях някакви жени там по-назад. С твоя чар и моето маково вино… — И се засмя пак.