— Оролам — прошепна Карис. — Тук сигурно има петстотин притеглящи.
„Добре де, не мога да броя. Какво толкова?“
Но дори напереното държане на Кип се изпари, когато стигнаха до тях. Стражите им ги избутаха в тълпата и още първият човек, когото изблъскаха от пътя, се взря в тях с безумни зелени очи. Халото им бе разкъсано и в бялото се гърчеха зелени пипалца.
Кип имаше чувството, че минава през някаква менажерия. Струваше му се, че кожата на всеки, който е достатъчно светъл, за да му личи, е обагрена от луксин. Зелен, син, червен, жълт, оранжев, даже лилав. Когато погледнеше в надвиолетовия спектър, надвиолетовите притеглящи сияеха като фарове. Бяха покрили плащовете си, броните си, дори кожата си с шарки — невидими за всички освен за другите надвиолетови. Кип пренастрои очите си и видя, че подчервените са направили същото, изрисували са дракони, феникси, вихрушки и пламъци върху дрехите си. Сините носеха шипове, завити като рога на овен, или остри като ножове ръбове по предмишниците си. Минаха покрай един оранжев. Изглеждаше нормален, само дето бе зализал назад косата си с оранжев луксин, като с помада, а бялото на очите му бе толкова плътно оранжево, че нямаше никаква разлика между него и ириса и само черните точици на зениците му нарушаваха този идеален цвят. Някаква зелена, облечена само в листа, изсъска срещу тях, а после се засмя. Да, истинска менажерия, само дето Кип се намираше в клетката при животните.
Изведоха ги най-отпред. Тълпата се бе струпала пред една скала, подаваща се от земята, със загладена от вятъра и дъжда повърхност, но достатъчно висока, за да служи като трибуна. Щом Карис и Кип пристигнаха, на скалата се качи мъж със закачулена роба. Отметна качулката, смъкна наметалото и го захвърли настрани, сякаш отвратен.
Цялото му тяло сияеше в сгъстяващия се мрак. Той стоеше предизвикателно, мълчаливо, широко разкрачен. Протегна ръка към тълпата и като вълна на всеки пет крачки лумнаха факли и ги окъпаха в светлина. Последни се запалиха факлите, опасващи каменния подиум, и Кип видя, че мъжът е направен изцяло от луксин. И сияе отвътре.
Навсякъде около тях притеглящите падаха на колене пред лорд Всецветни. Но не всички. Тези, които оставаха прави, изглеждаха неловко, терзани от противоречия. Защото кланящите се не просто се кланяха, а притискаха лица към земята. Това беше истинска религиозна всеотдайност.
— Не се кланяй — каза Карис. — Той не е бог.
— А кой е? — прошепна Кип.
— Брат ми.
Лорд Всецветни протегна ръце.
— Не, моля ви. Братя и сестри, станете. Стойте прави заедно с мен. Твърде дълго сме пълзели.
Оранжевият притеглящ, творецът Ахейяд, се просна по лице пред Гавин. Той щеше да е първият за нощта. Това бе почетно място, а Ахейяд заслужаваше почит. Истинска почит, а не тази пародия. Но нямаше изход. Никога не бе имало.
Гавин пристъпи напред.
— Стани, чедо мое. — Обикновено когато наричаше притеглящите „чедо мое“, се чувстваше язвителен. Но Ахейяд наистина беше дете, или поне не съвсем мъж.
Младежът се изправи. Срещна очите на Гавин, после бързо извърна поглед.
— Имаш да кажеш нещо — рече Гавин. — Сега му е времето. — Някои притеглящи чувстваха нужда да изповядат някакви свои грехове или тайни. Някои отправяха молби. Някои просто искаха да изразят неудовлетвореност, страх, съмнение. Въпреки големия брой притеглящи, които трябваше да бъдат Освободени преди зазоряване, Гавин отделяше на всеки от тях колкото време може.
— Аз ви провалих, лорд Призма — рече Ахейяд. — Провалих семейството си. Те винаги казваха, че аз съм синът, който би могъл да стане велик. Вместо това съм неудачник. Пристрастен. Аз съм надареният, който не можа да се справи с Ороламовия дар. — Горчиви сълзи се стичаха по бузите му. Все още не поглеждаше Гавин в очите.
— Погледни ме — каза Гавин. Хвана лицето на младежа в ръце. — Ти ми помогна в най-великото ми дело. Направи това, което аз, Призмата, не можех. Всеки, който някога е виждал залез, знае, че Оролам цени красотата. Ти направи тази стена красива и ужасна като самия Оролам. Сътвореното от теб ще стои хиляда години.
— Но ние загубихме!
— Да, загубихме — призна Гавин. — Само че това е моя грешка, а не твоя. Кралствата идват и си отиват, но тази стена ще защитава хиляди още неродени. И ще вдъхновява стотици хиляди други. Аз не бих могъл да направя това. Само ти. Ти, Ахейяд, сътвори тази красота. Оролам ти даде дар и ти също даде своя дар на света. Това не е провал. Семейството ти ще се гордее с теб. Аз се гордея с теб, Ахейяд. Никога няма да те забравя. Ти вдъхнови самия мен!