Бърза усмивка пробяга по лицето на младежа.
— Доста голяма творба е, нали?
— Не е зле като за първи опит — рече Гавин.
Ахейяд се засмя и цялото му държане се промени. Той наистина беше светлина. Дар за света, прекрасен и пламтящ от живот.
— Готов ли си, синко? — попита Гавин.
— Гавин Гайл — каза младежът. — Милорд Призма. Вие сте велик човек и велика Призма. Благодаря ви. Готов съм.
— Ахейяд Ярководни, Оролам ти даде дар — започна Гавин. Второто име му хрумна на момента. В Пария единствено великите мъже и жени получаваха по две имена, а понякога и децата им. От внезапните сълзи, избили в очите на Ахейяд, дълбокото му поемане на дъх и гордо издулите се гърди Гавин разбра, че е подбрал идеалните думи. — И ти се разпореждаше добре с този дар. Време е да свалиш бремето от себе си, Ахейяд Ярководни. Ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Хвала на теб, верни служителю. Ти изпълни Договора.
— Те казват, че приемаме Договор! Даваме клетва! И с тази клетва ни обвързват, обричат — каза лорд Всецветни.
Лив си пробиваше внимателно път през тълпата към предните редици. Би се заклела, че видя как отвеждат Кип натам с черни очила, вързани към главата му. Но всички други се бяха прехласнали по изрода отпред, затова тя не можеше да се движи прекалено бързо. Трябваше да се преструва, че също го слуша, и да върви бавно.
— Също като това — рече лорд Всецветни. Посочи кръглата скала, върху която стоеше. — Това е всичко, което е останало от една някога велика цивилизация. Виждали сте тези древни останки, разпръснати по тукашната земя. Статуи на велики хора, разрушени от последвалите ги пигмеи. — Лив наостри уши. Край Ректън имаше разрушена статуя, в една портокалова горичка. Никой никога ме споменаваше откъде се е взела. Тя смяташе, че просто не знаят.
— Да не мислите, че тези статуи са загадка? — попита лорд Всецветни. — Нищо подобно. Да не мислите, че е съвпадение, че Войната на Призмите свърши тук, в Тирея? Да не мислите, че двамата Гайл просто са обикаляли Седемте сатрапии, докато армиите им се намерят една друга? И това случайно е станало тук? Нека ви кажа нещо, което вече знаете, нещо, в което всички вие сте вярвали, но никой не се е осмелил да изрече: Войната на Призмите беше спечелена от грешния Гайл. Дазен Гайл се опитваше да промени нещата и те го убиха заради това. Хромарият уби Дазен Гайл. Убиха го, защото се тревожеха, че ще промени всичко. Страхуваха се от него, защото Дазен Гайл искаше да ни Освободи. — При тези думи в тълпата настана известен смут. Всички знаеха какъв ден е днес и че Призмата е в Гаристън, на по-малко от левга оттук, и извършва Освобождението в същата тази нощ.
— Виждате ли? — попита лорд Всецветни. — Усещате ли това безпокойство? Защото Хромарият е изопачил собствения ни език срещу нас. Дазен искаше да ни Освободи. Дазен знаеше, че светлината не може да бъде окована.
— Светлината не може да бъде окована — повториха някои от притеглящите. Звучеше почти като религиозен псалм.
— Те го наричат Освобождение. Оставете бремето си, казва Призмата. Давам ви опрощение и свобода, казва. А знаете ли какво ни дава? Знаете ли?!
— Давам ти опрощение — каза Гавин с буца в гърлото, докато Ахейяд стоеше на колене пред него, вдигнал очи, сложил дясната си ръка на бедрото му. — Давам ти свобода. Оролам да те благослови и да те вземе в обятията си. — Изтегли ножа си и го заби в гърдите на Ахейяд. Право в сърцето. После го издърпа. Идеален удар. Но пък той имаше дълга практика.
Не погледна раната, не гледаше как кръвта се разстила по ризата на Ахейяд. Продължи да се взира в очите на момчето, докато животът в тях не угасна. А когато това стана, Гавин промълви:
— Моля те, прости ми. Моля те, прости ми.
Беше прибрал ножа и бършеше ръце в окървавения парцал, който носеше — макар че бяха чисти. Спря.
— Те ви убиват! — изкрещя лорд Всецветни. — Забиват нож във вас и ви гледат как умирате. Докато умолявате, те ви гледат — и казват, че техният бог се усмихвал благосклонно на това! Кажете ми, този ли е начинът да се отнасяме към по-старшите сред нас? Под управлението на Хромария ние почти нямаме старши. Те ги избиват всичките. Ах, да, освен Бялата. Освен Андрос Гайл и жена му. За тях правилата не важат, но вие и аз, и нашите майки, и нашите бащи — ние трябва да бъдем убити. Казват, че такава била волята на Оролам. Казват, че такъв бил Договорът. Сякаш нещо, в което сме се клели като невежи деца, прави убийството на родителите ни добро и правилно. Що за лудост е това? Някоя жена служи цял живот на Седемте сатрапии, а после за награда я убиват? Нима това е свобода? Това ли наричат нейно Освобождение?