Гавин премигна, за да спре напиращите сълзи, овладя се.
— С радост… дъще.
Простичката набожност, с която се държеше тя, му помогна да изиграе ролята си. Той не беше неин син, не сега, не тук. Беше неин духовен баща, връзка с Оролам в най-святия ден от живота ѝ.
— Лорд Призма, омъжих се неразумно и живях в страх. Позволих да ме управлява страхът, че съпругът ми ще ме отхвърли, и не говорех, когато би трябвало. Позволих синовете ми да бъдат настроени един срещу друг и заради това единият е мъртъв. Баща им не го предвиди, защото бе глупак, но аз знаех.
— Майко — прекъсна я Гавин.
— „Дъще“ — поправи го твърдо тя.
Гавин млъкна. Примири се.
— Дъще, продължавай.
— Изричала съм жестоки думи. Лъгала съм хиляди пъти. Отнасяла съм се към робите си без мисъл за тяхното добруване… — Тя говори пет минути, без да се щади, прямо и откровено, като съкращаваше отговорите не заради себе си, а заради Гавин — той имаше да изповядва и други тази нощ. Беше сюрреалистично.
През последните шестнайсет години Гавин бе чувал потресаващи признания и бе виждал тъмните страни на хора с репутация на светци. Но като я слушаше как признава, че в яростта си е набила невинна робиня само минути след като е заварила Андрос в леглото с друга жена, му се късаше сърцето. Разстройваше се. Да слуша как майка му си признава такива неща бе все едно да я види гола.
— Също така съм убивала. Три пъти. Заради сина си. Загубих две момчета; не можех да понеса да загубя и последното — каза тя. На Гавин му бе трудно да ѝ повярва. — Веднъж уредих един черногвардеец, който го подозираше, да бъде прехвърлен на опасен пост по време на Въстанието на Червената скала, където знаех, че ще бъде убит. Веднъж насочих пирати към кораба, с който Дервани Маларгос пътуваше към дома, след като се бе губил в продължение на години из пущинаците на Тирея. Той твърдеше, че се намирал най-близо до огъня при Разцепената скала и видял неща, които никой друг не бил забелязал. Опитах се да го подкупя, но той се измъкна. Така че наех убиец по време на Конспирацията на тръните, като използвах прикритието на чужди боричкания, за да убия човека, който се канеше да изнудва сина ми.
Гавин не можеше да продума. През първата година от своя маскарад бе убил трима, за да опази в тайна самоличността си, и бе пратил в изгнание още десетима. После още двама през седмата година. Не бе убивал хладнокръвно никого оттогава… до досега, до Баз… Знаеше, че майка му го е закриляла, но винаги бе смятал, че го е правила, като му предава научена от нея информация. Тя винаги го бранеше яростно, но Гавин изобщо не си бе представял докъде може да стигне. Докъде той може да я принуди да стигне, като измести брат си.
„Мили Оролам, как ми се иска да вярвах в теб, за да можеш да ми простиш за онова, което съм направил.“
— Всеки път — продължи тя — си казвах, че служа на Оролам и на Седемте сатрапии, а не само на семейството си. Но съвестта ми никога не е била чиста.
Потресен, той произнесе традиционните думи, с които ѝ даваше прошка.
Тя се изправи и се взря настойчиво в него.
— А сега, синко, има някои неща, които трябва да знаеш, преди да оставя своето бреме. — Не го изчака да каже нищо, което бе хубаво, защото той не мислеше, че е способен да проговори.
— Ти не си злият син, Дазен. Грешил си, но никога не си бил злонамерен. Ти си истинска Призма…
— Грешил ли? Аз избих всички Белодъб! Аз…
— Нима? — прекъсна го остро тя. После продължи по-меко: — Гледах как тази отрова те разяжда от шестнайсет години. И през цялото това време ти отказваше да говориш. Кажи ми какво се случи. — Майка му бе истинска Гайл, ако не по кръв, то по темперамент. През цялото време бе искала да поговорят за това.
— Не мога.
— Ако не на мен, на кого тогава? Ако не сега, кога? Дазен, аз съм твоя майка. Нека ти дам това.
Чувстваше езика си като оловен, но образите изникнаха пред очите му за миг. Присмехулните лица на братята Белодъб, приливът на страх, който го бе парализирал. Гавин облиза устни, но не можеше да се насили да изрече първите думи. Почувства отново онази омраза, ярост срещу несправедливостта на всичко. Седмина срещу един, дори повече. Лъжите.
— Отношенията ни с Гавин вече вървяха на зле. Синьото и зеленото ми се бяха пробудили рано, но започвах да подозирам, че съм способен на повече. Казах му го. Знаеш, че не бяхме близки, откакто обявиха, че той е избран за Призма, и някак си убийството на Севастиан влоши нещата още повече. Предполагам, мислил съм, че като му кажа, че дарбите ми растат, ще си го върна. И ще можем пак да сме най-добри приятели. Но на него това не му хареса. Ама никак. — Изневиделица сълзи бликнаха в очите му. Брат му толкова му липсваше, че сърцето му се късаше. — Сега вече разбирам как един младеж би могъл да се почувства застрашен, щом загуби единственото, което го прави специален. Тогава не го съзнавах. В деня, след като му казах, че съм полихром, го чух как подтиква баща ни да го сгоди за Карис. Това бе най-голямото предателство, което можех да си въобразя. Нейната любов пък бе единственото, което правеше мен специален. Мина известно време, докато съзра симетрията в това.