Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият ѝ син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.
А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.
— Време е — каза. Пое си дълбоко дъх. — Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.
— Разбира се — отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.
Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.
— Чувството е животворно, нали? — Коленичи грациозно. — Помни какво ти казах — заръча му.
— До последната дума — обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“
— Няма нищо — каза тя. — Някой ден ще повярваш.
Гавин премигна.
Фелия Гайл се изкикоти.
— Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?
— Никога не съм се съмнявал.
Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.
— Готова съм — каза.
— Обичам те — промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. — Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.
Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето ѝ, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.
Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха. Огромният Юсеф Теп, Пурпурния мечок, пристъпи напред.
— Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.
Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.
Ето така започва краят.
80.
— Кип, каквото и да става, стой близо до мен — прошепна му Карис.
В гласа ѝ имаше напрежение и това подсказа на Кип, че наистина ще стане нещо. Скоро. Искаше му се да попита какво, но не го направи. Пазачите им бяха наблизо, макар че вниманието на всички бе насочено към лорд Дъгичка там отпред и словесните му помии за дълг и справедливост. Кип отдавна бе престанал да го слуша. Взираше се в едно момиче на по-малко от десет крачки от себе си. Лив.
Би се заклел, че в началото тя си пробиваше път към Карис и него, но през последните десет минути стоеше като вкопана и слушаше лорд Дъгичка. Тълпата помежду им се раздвижи и той видя, че носи жълти ръкавели. Лив беше жълта. Трябваше да е тя.
Кип изви глава назад към стената Ярка вода.
— Стига си се държал подозрително — процеди през зъби Карис. Което не остави на Кип нито едно място, накъдето да гледа. Ако се взираше в Лив, щеше да привлече вниманието към нея, речта го отвращаваше, не биваше да гледа към стената, а щом погледнеше към Карис, не можеше да не забележи роклята ѝ. Карис бе зашеметяващо красива, когато Кип я бе видял увита в тежък черен плащ над черногвардейската ѝ униформа. А в тънката черна рокля, която носеше сега, красотата ѝ направо му изтръгваше сърцето, стъпкваше го и го подпалваше. Тя стоеше с изправена снага, властна, царствена, самата въплътена елегантност. Никой не ѝ бе дал шал въпреки хладната нощ. В разпукващата се виделина Кип можеше да различи настръхналите косъмчета по ръцете ѝ.
— Хладничко е, а? — рече той.
Един от пазачите им изпръхтя.
— Ще те пребия до смърт, ако си го изпросиш, не се съмнявай — прошепна Карис, вперила поглед право напред.
Кип нямаше представа за какво говори, нито защо пазачът е развеселен.
— Какво толкова… — Той сведе поглед към гърдите ѝ. Зърната ѝ изпъкваха ясно през тънката коприна. Кип зяпна точно когато тя погледна към него и го хвана, че се взира.
— Кип. Тъмните очила не ти дават разрешение да оглеждаш хората.
„Може ли земята да се разтвори и да ме погълне сега, моля?“ Тя си мислеше, че остроумничи за… О, Оролам! Сигурно беше най-глупавото момче в историята.
Речта свърши, без да се случи нищо особено. Кип хвърли предпазлив поглед към Карис. Тя се взираше на изток, където небето просветляваше.
— Той чака, докато зората почти настъпи — прошепна Карис, докато пазачите им ги побутваха да тръгнат напред. — Бъди готов.
— Той ли? — попита Кип.
— Млък! — сопна се Огледалецът отляво на Кип и го цапардоса с приклада на мускета си.
„Аха, значи мога да си правя неуместни шегички, без да искам, но имаш проблем, когато просто се опитвам да избягам.“