„Вече заложи живота на Кип на този ход, така че нищо не пречи да видиш дали ще си струва.“
Като се проклинаше за глупостта си, Карис притегли зелен портупей, прибра и двете си оръжия на гърба, зачовърка ремъците за секунда, за да ги пригоди за колчана и лъка, прокле разкъсаните тесни ръкави на роклята си, прокле мускулестите си рамене и откъсна ръкавите. Вдиша. След това се затича към ръба на покрива и скочи.
Къщите тук се намираха толкова близо една до друга, че скокът беше лесен. Между някои от тях даже бяха сложени дъски, за да могат съседите да си ходят на гости. Стига да не искаше да пресича улицата, се придвижваше с лекота. Тичаше с всички сили. Една улица за преодоляване, после нова група къщи, после пазарът. Очите ѝ шареха насам-натам, докато се приближаваше към по-широката улица.
Ето там! Една от къщите от другата страна имаше значително по-нисък покрив. Карис кривна наляво, скочи и прелетя над главите на трийсет-четирийсет Огледалци. Стъпи на ниския покрив, претърколи се и се озова на крака точно навреме за следващия скок — към по-висок покрив. Достигна го с протегнатия си крак и се оттласна нагоре, като се опитваше само да се издигне малко, без да спира инерцията си.
Тялото ѝ отскочи нагоре, но не достатъчно напред. Тя падна с половината си туловище върху плоския варосан покрив и се заплъзга надолу. Задращи, опитвайки се да намери опора.
Увисна на пръсти на мръсната напукана ронеща се мазилка. Залюля се настрани, изпусна едната си ръка за секунда, когато мазилката се отчупи. После се вкопчи отново в покрива, като този път се захвана добре, и се люшна в другата посока. Кракът ѝ достигна ръба и при това движение прорезът на роклята ѝ се разпра почти догоре. Тя се издърпа бързо, защото не знаеше дали останалата мазилка няма да се откърти всеки момент.
Нямаше време да ликува, че е жива. Провери мечовете и лъка, хвърли един поглед към неравната земя двайсет стъпки по-надолу — ако бе паднала, не ѝ мърдаше най-малкото счупен крак. После се затича отново.
Стигна до един покрив в края на пазара и спря. Крал Гарадул идеше, със стотици Огледалци и няколко притеглящи — а Кип ги следваше по петите.
Щеше да стане мътна и кървава.
Карис се усмихна.
88.
Кип пламтеше. Някой го бе залял с червен луксин и го бе запалил.
Това не го спря. Той просто увеличи дебелината на обвилия го зелен, така че червеният да не го прогори. Огненото желе бе полепнало по зеления. Не можеше да го избърше от лицето си, то се държеше неумолимо. Но можеше да мести самия зелен луксин, затова го извъртя навън, докато полезрението му се разчисти и можеше отново да вижда. Използва същата техника, за да премести всичкото огнено желе към ръцете и раменете си, а после по страните си, така че да е очертан в пламъци. Това му отне само няколко секунди. Той просто си го помисли и луксинът се подчини. Или по-точно, пожела то с волята си и то се случи.
Дивото безумие, което кипеше в него, бе толкова силно, че му се искаше да изскочи от града и да се втурне нанякъде. Но нямаше да го допусне. Обузда чувството. То щеше да му послужи. Щеше да му помогне да унищожи човека, който държеше бича и каишката, човека, който искаше да го контролира: крал Гарадул.
Не беше сигурен дали се движи в правилната посока, но следваше потока на кралските войници. Самият Кип беше като сигнална клада, пламтящ в мъгливото утро. Но светлината влошаваше зрението му. Бе същото като да държиш факел: ако го вдигнеш над главата си, можеш да виждаш в мрака, но ако го държиш между себе си и мрака, няма да виждаш нищо. А Кип беше факелът. Не виждаше много, пък и не го интересуваше. Можеше да види мъжете, тичащи пред него — някои го забелязваха и побягваха с всички сили, но другите сякаш тичаха към нещо. Място за среща, сборна точка. Където щеше да се намира крал Гарадул.
Кип сви зад един ъгъл и се натресе в гърбовете на няколко войници. Те не го бяха видели, а той не можеше да се спре. Прегази ги сред хаос от писъци, горяща плът, ругатни и кръв, като отчаяно се мъчеше да не падне, докато тъпчеше разни телесни части. С големи махове на ръцете почна да мята огън, кръв и остриета в тълпата.
А тълпата наистина си я биваше. Кип бе успял. Тук имаше стотици войници. Можеше да види смътните проблясъци на броните на Огледалците в другия край на площада. А после попадна в любящата прегръдка на битката. Тук нямаше утринна мъгла. Враговете му бяха безчет. Нямаше как да преведе виковете им на прост език, заповеди, които може би щяха да му помогнат да разбере какво предстои. Чуваше само рева, излитащ от собственото му гърло, блъскането на сърцето си, пулсиращия живот на магията. Съществуваше само болката в мускулите му, съпротивата, която усети, когато оформената му като острие ръка посече тялото на някакъв мъж, и чувството за свобода, когато мина през него и излезе от другата страна.