Останалите черногвардейци не чакаха. Втурнаха се по една уличка и откриха, че се взират в гърбовете на мускетари, строени и насочили мускетите си в другата посока, накъдето нападателите се бяха опитали да подкарат Гавин. Толкова се бяха съсредоточили в очакване жертвата им да се появи пред тях, че изобщо не забелязаха, че Гавин е зад гърба им. Докато претичваха покрай мускетарите, Лая ги обля с червен луксин. Много червен луксин. Когато го подпали, пламъците изригнаха толкова мощно, че Гавин видя сенки на половин пресечка оттам — което означаваше, че за миг огънят се е извисил над покривите. Разнесоха се писъци. Писъци на изгарящи мъже.
Още едно прекосяване на реката. Този път Гавин отведе черногвардейците до един празен участък и притегли свой собствен зелен мост през нея. Нямаше смисъл да рискуват да попаднат пак в засада.
Стигнаха до пристанището и откриха там стотици войници със заредени мускети, строени с лице навън. Хората още се качваха по корабите, планините от багаж бяха избутани настрани и изоставени и сега защитниците ги събираха, за да ги използват като барикади. Множество кораби вече отплаваха — върволица, която се проточваше в далечината, минавайки между краката на стоящата на пост Пазителка. Всеки кораб в пристанището бе пълен, а повечето — вече заминали. Освен това бяха конструирани две огромни баржи от син и зелен луксин и дърво и те също вече се отдалечаваха в морето. Оставаше само една луксинова баржа, която бързо се пълнеше и не би могла да побере всички хора.
Войниците тук бяха предимно местни — къде, да го вземат мътните, се бяха дянали рутгарците? Бяха се качили на предишните кораби, без съмнение. Някой щеше да си плати за това, но не сега. Останалите тук войници изглеждаха изпълнени с решимост и лицата им просветнаха, щом видяха Гавин. Тези мъже бяха смятали, че ще умрат, за да дадат на семействата си шанс да се измъкнат. И бяха готови да платят тази цена.
— Кой командва тук? — попита Гавин.
— Аз, сър. — Напред пристъпи невзрачен рутгарец със странно къдрава за светлия си тен коса и поглед, който говореше, че е уплашен до смърт. По друго време Гавин би се засмял при вида на този недодялан дребосък. — Натоварихме почти всички кораби, с които разполагаме. Събрали сме мъже, които ще се бият. Трябва ни място за още триста души, ако никой повече не дойде откъм града.
— Някаква вест от генерал Данавис или командир Железни? — попита Гавин.
— Не, сър. Лорд Призма.
— „Сър“ е добре — каза Гавин. — Черногвардейци, всички от вас, които могат да притеглят, без да разкъсат халото си, да ми помогнат. Ще направим още една баржа, докато чакаме.
— Да чакаме ли, сър? — попита един черногвардеец.
— Генерал Данавис идва насам. Ще довършим още една баржа и после потегляме. Дотогава той ще е тук.
Проехтя тръба и бледият рутгарец извика:
— Врагът иде! Пригответе се!
— Можете ли да издържите, докато направим баржа? — попита Гавин.
Мъжът си беше все така дребен и невзрачен, но на лицето му бе изписана решимост и всичко комично в облика му бе изчезнало.
— Ще издържим, сър. Дори ако трябва да се бием до последния човек.
90.
Карис избра един от конете на Огледалците, който изглеждаше, че все още е запазил малко сили и дух. Бронята му бе огледална и блестеше на утринното слънце. Със същия успех можеше да си нарисува мишена на гърба. Е, от друга страна, и тя самата не бе съвсем незабележима.
Не разполагаха с много време. Четиристотинте крачки, делящи ги от бесовете на лорд Всецветни, представляваха лабиринт от проходи и осеяни с отломки улици. Това щеше да забави врага, но не много. Все пак някои неща трябваше да се свършат. Карис отиде да провери трупа на крал Гарадул, стиснала зъби от кървавата гледка.
Той определено беше мъртъв. Карис почувства странна празнота. Беше искала Гарадул да умре. Заслужаваше си го. А сега него просто го нямаше. И бе напълно възможно смъртта му да не е постигнала нищо. Тя видя бич’хвата си на земята до него. Мама му стара! Вдигна я и се огледа за ятагана си, но той не се виждаше никъде.
Нямаше време за друго. Хората на Корван Данавис вече привършваха със събирането на барут, куршуми или нови оръжия от мъртвите и се строяваха. Кип изглеждаше точно толкова зле, колкото би очаквала Карис.
— Това се нарича светлинна болест, Кип — каза Корван, — и може да ти причини буквално всичко. Може да те накара да се чувстваш слаб като пале или силен като морски демон. Виждал съм стеснителни хора да си разкъсват дрехите, защото не могат да понасят нещо да докосва кожата им. И свенливи жени да… е, няма значение.