Сега всичко зависеше от това какво количество и колко бързо може да притегли.
Разтреперан от треската и от ударите по кожата си, той се изпика. Не право във вдлъбнатината. Нито право в паничката. Тревожеше се, че ако струята е прекалено мощна, ще отмие мазнините, които така щателно бе втрил от вътрешната страна на съда от косми. Затова се изпика в ръката си и остави топлата течност да се стече леко в паничката.
„Ти ме превърна в животно, братко.“
Но ако беше животно, бе лисица. Обезводняването бе направило урината му максимално жълта, а плетената намазнена паничка от косми издържа. Сърцето на затворника подскочи от радост — направо му се доплака, — когато за първи път от шестнайсет години видя жълто. Жълто! Наистина имаше разсейване на спектъра! В името на Оролам, каква красота!
Притегли от него. Само мъничко, докато паничката бавно се изпразваше. Беше все едно да се опиташ да смучеш вода през тунел. Оформи жълта топчица, съвсем малка, в лявата си длан.
Тя моментално започна да се разпада на светлина — само че жълта светлина. Дазен за първи път видя килията си в друг цвят освен синия. Видя тялото си в друг цвят освен синия. И тъй като жълтото се намираше по средата на спектъра, направи червеното по-лесно за виждане. И накара спектъра да се разсее още повече, и в двете посоки.
А цялото тяло на Дазен бе почервеняло от пляскането.
Дазен притегли с всички сили червено и малкото жълто топче запращя и изчезна. Това стигаше. Трябваше да стигне. Кожата на дясната му ръка имаше неопределен мътен цвят в синята светлина, обгърнала отново килията, но той знаеше, че е червена.
А сега идваше ред и на онова, заради което си бе причинил треската.
Притегли топлина от собственото си тяло. Това бе ужасно неефективно. Никога досега не бе действало. Целият трепереше, треската му бе толкова силна, че не можеше да мисли. Със сигурност… със сигурност…
Почерпи от топлината на тялото си, опита се да си я представи как се издига на вълни, като от пустиня. Мъничък пламък, искрица — само това му бе необходимо. Събра колкото можеше. Надигна се и се подпря на стената като старец. Магията си имаше тегло, а при количеството, което смяташе да запрати, трябваше да си гарантира, че няма да падне още щом започне. Коленичи и се ухили на мъртвеца.
Мъртвецът отвърна на усмивката му, сякаш го очакваше. Сякаш бе чакал това от години.
Дазен събра ръце. Изстреля тънка начална струйка червено от дясната си длан право в лицето на мъртвеца. Лявата освободи наведнъж цялата насъбрана топлина…
И създаде мъничка искрица.
Червеното я подхвана и лумна. Изведнъж синята килия се изпълни с червена светлина и топлина. Дазен притегли още, и още, и го освободи като удар с чук, право към мъртвеца, право към слабото място в стената на килията.
Въпреки опитите му да се стегне трусът го събори. Беше запратил огненото кълбо с толкова много воля, че нямаше начин отслабеното му тяло да поеме отката.
Не мислеше, че е загубил съзнание, но когато отвори очи, светът още бе син. Неуспех. Мили Оролам, не!
Дазен се претърколи; очакваше да види как мъртвецът се хили насреща му. Но мъртвеца го нямаше. На негово място зееше дупка. Назъбена дупка в стената, с тлеещи краища, покрити със слузест, бавно горящ червен луксин. Дупка и тунел за навън.
Дазен не издържа и заплака. Свобода! Не можеше да се изправи, беше прекалено слаб, но знаеше, че трябва да се махне оттук. Че трябва да се отдалечи колкото може повече, преди Гавин да е открил, че го няма. Така че запълзя.
Щом се измъкна от синята луксинова килия, затаи дъх, сигурен, че тук ще има някакъв капан или аларма. Нищо. Вдиша дълбоко. Свежият, чист въздух изпълни дробовете му със сила и той запълзя към свободата.
93.
Кип се събуди в малка синя стая. Всяка повърхност бе от син луксин, дори сламеникът, на който спеше, макар да бе омекотен с куп одеяла. От лекото полюшване разбра, че се намира на една от сините баржи.
И гърбът го болеше адски. Всъщност цялото тяло го болеше. Лявата му ръка бе омотана с бинтове и той усещаше дебелата лапа, намазана върху дланта. Раменете и ръцете му бяха натъртени и имаше чувството, че някой е налагал краката му с дъска; главата му туптеше и усещаше болка кажи-речи във всяка част от тялото си, за която се сети. Размърда пръстите на краката си. Да, те също боляха.
Освен това беше гладен. Невероятно.