„Откъде е взела майка ми такова нещо? Как така не го е заложила, за да си купи ганджа?“
Отвори палисандровата кутия, за да прибере кинжала, но бинтованата му лява ръка я изтърва и тя падна наопаки в скута му. Той я обърна и видя, че коприната, с която бе облицована отвътре, е хлабава и не е прикрепена към самата кутия, а към рамка, поставена в нея. Издърпа рамката, повдигна я — и видя бележка, написана с почерка на майка му:
Кип, иди в Хромария и убий човека, който ме изнасили и ми отне всичко, което имах. Не слушай лъжите му. Закълни се, че няма да ме провалиш. Ако някога си ме обичал, ако някога си искал да направиш нещо добро на този свят, използвай този кинжал, за да убиеш баща си. Убий Гавин Гайл.
Кип се втрещи. Пак го лъжеха, пак го предаваха. Дълбини от ярост се надигнаха в него. И то майка му! Тази наркоманка. Тази курва. Тази лъжкиня. Та тя би излъгала и за щипка ганджа! И го беше заключила в онзи шкаф! Гавин може да се бе държал сурово с него, но никога не го бе лъгал. Никога не би го излъгал. Никога. Той беше семейството на Кип. Първото семейство, което бе имал.
Но пък майка му бе запазила кинжала и кутията. Би могла да ги продаде за цяла планина ганджа. Сигурно се бе сещала за тях всеки път, когато я обземе лудостта на копнежа. Щом те бяха по-важни за нея от ганджата, за какво ѝ е да лъже?
Кип трепереше. Имаше чувството, че губи всякаква опора. Не знаеше истината. Но щеше да я разбере. Закле се да разбере.
Сгъна бележката и видя нещо надраскано на гърба ѝ. Почеркът бе по-разкривен, но без съмнение бе на майка му:
Обичам те, Кип. Винаги съм те обичала.
Никога не бе изричала тези думи. Нито веднъж през целия му живот.
Той захвърли бележката, като че ли беше змия. Зарови лице в одеялата, за да не може да го чуе никой. И се разплака.
94.
Дазен пълзеше през мрака. Това беше смърт, но някъде отвъд нея лежеше живот. Подът бе осеян с остри ръбове, които режеха жестоко ръцете и коленете му. Преди да излезе от синята килия беше засмукал колкото може повече червен луксин и ако не бе треската, щеше да поддържа жив пламък, но мислите му още бяха мудни. Можеше единствено да остава вкопчен в гнева си и отначало червеното му помагаше в това.
„Ще си отмъстя“, помисли си той, но някак от много далече. Съществуваше само болката в ръцете и коленете му и пълзенето.
Нямаше да спре. Тунелът зави веднъж, два пъти, но не можеше да продължава вечно. Скоро Дазен щеше да заспи и или да умре, или да се събуди по-силен. Достатъчно силен, за да събори Гавин. Засмя се немощно и продължи да пълзи.
Проклета да е тази остра скала! Какво бе направил брат му? Да не бе издялал затвора му от чист адски камък?
Всъщност да, точно така би постъпил Гавин. Би похарчил цяло състояние само и само да накълца Дазен. Злобно гадно копеле! Но Дазен не можеше да бъде спрян толкова лесно. Продължи да пълзи. Нямаше толкова лесно да го лишат от свободата.
И все пак обсидианът бе толкова рядък, че да облицоваш цял тунел с него би струвало повече, отколкото семейство Гайл изкарваше за година. Защо му е на Гавин да прави такова нещо? Магическите свойства на обсидиана бяха такива, че при пълен мрак и пряк контакт — като например чрез кръв или открито порязване — той можеше да изсмуче луксина от всеки притеглящ. Нищо чудно, че червеният луксин вече не помагаше на Дазен да изпитва омраза. Всичкият бе източен.
Нещо човъркаше ума му. Завоите на тунела — да, сигурно беше това. Той криволичеше, за да не може синята светлина от килията да го огрява. Така тунелът щеше да тъне в пълен мрак. За да може обсидианът да подейства.
„Проклет да е Гавин, вечната нощ да го погълне дано! Но той няма да ме спре. Не ми пука, та дори от мен да остане само кървава развалина. Ще се измъкна оттук.“
Част от Дазен го подтикваше да спре, да помисли. Онази синята, логичната част от него. Но той не можеше да спре. Ако не продължаваше да се движи, нямаше да стигне доникъде. Чувстваше се толкова зле от треската, че спреше ли, можеше никога повече да не помръдне. Гавин искаше да го парализира.
Не. Не, не, не. Дазен продължи. Подът тук бе различен. Нямаше обсидиан. Беше го преминал. Запълзя нататък. Би се заклел, че вижда пред себе си някакво сияние. Мили Оролам, там имаше…
Подът под него пропадна — завъртя се на скрити панти — и Дазен се затъркаля в някаква шахта. Капакът се захлопна.