Търкаляше се, окъпан в зелена светлина.
Зелена?
Цяла стая със стени, зелени като дървета. Дупка горе за вода, храна и въздух и дупка долу за нужник. Дазен огледа отчаяно кожата си за червен луксин. Нямаше го. Всичкият бе изчезнал, изсмукан от обсидиановия тунел.
Избухна в идиотски, отчаян, лудешки смях. Зелен затвор след синия. Смя се, докато не заплака. Затворът не беше един. Не бяха и два. Сега вече го знаеше. Не изпитваше никакво съмнение. Имаше седем затвора. По един за всеки цвят, а за шестнайсет години той бе избягал само от първия.
Смееше се и плачеше. В едната блестяща зелена стена мъртвецът се смееше с него. На него.
95.
— Не е зле като за поражение — рече Корван Данавис.
Гавин се надигна в леглото и замига, за да се отърси от съня. „Бързата“ му дрямка след разговора с Кип го бе оставила замаян. Но през последната седмица бе притеглял твърде много и нищо чудно, че не се чувстваше във форма. Заговори бавно.
— Загубихме един град, три четвърти от Черната гвардия и стотици, ако не и хиляди войници. Родният ми син — когото току-що признах за свой — публично уби законен сатрап и сега другите сатрапи ще започнат да се безпокоят, че пак се опитвам да управлявам света. Имаме хиляди бежанци, които трябва да настаним Оролам знае къде. В Гаристън властва езическа армия, а аз им построих почти непревземаема стена, която сега ще защитава враговете ми. Ако това не е зле за поражение, не знам кое е.
— Можеше да е и по-лошо — рече Корван.
Гавин потърка бузата, където го бе зашлевила Карис. „По-лошо е, Корван“, искаше му се да каже. Толкова се бе зарадвал, че вижда Карис жива, че я прегърна, без да мисли. Само заради това си заслужаваше плесницата. Но за един кратък миг тя също го бе прегърнала. Може би просто чувстваше облекчение, че е в безопасност, далеч от армията на крал Гарадул, но той си бе позволил да се надява, че има нещо повече.
А после тя прошепна:
— Знам голямата ти тайна, гадино. Защо не намери в себе си достатъчно мъжество, за да ми я кажеш сам?
Голяма тайна ли? Сърцето му се смрази. Коя голяма тайна?
Тя го пусна и се взря в очите му. Неспособен да издържи на погледа ѝ, той се извърна… и видя Кип. Кип, когото бе смятал най-вероятно за мъртъв. И като пълен идиот промълви:
— Кип?
Нямаше предвид, че Кип е голямата му тайна. Това би било глупаво. Разбира се, че тя знаеше за Кип. Но умът му не работеше. Нейната близост, битката, ефектите от дългото притегляне и внезапното чувство на уязвимост задушаваха мислите му.
Тогава тя го зашлеви. Заслужаваше си го.
Гавин каза на Корван:
— Винаги може да е по-лошо. Времето още ли го бива? — Седна. Ако се налагаше да укрепи тези баржи, за да издържат на буря, му предстоеше много работа.
— Чакай — каза Корван. — Поведението ти, когато излезеш от каютата, има значение.
Гавин спря. Корван му бе говорил по този начин и преди, но това бе още по време на войната.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че този лорд Всецветни не дава пет пари за Гаристън. За него той бе само шанс да ни победи и да те обвини в убийството на сатрап, за да може да вдигне хората срещу теб. Това, което иска, е да унищожи Хромария. Иска да изтласка вярата в Оролам и да установи нов ред. А ние дори не знаем какъв е този нов ред.
— Е, тогава нека заменим „поражение“ със „съкрушително поражение“, а? — Гавин знаеше, че се държи детински, но Корван бе единственият човек, на когото можеше да се оплаче. Радваше се, че приятелят му е отново с него.
— Трябва да се подготвим за война — каза Корван. — И то по-голяма от войната за един малък град.
— Мислиш, че хората ще се присъединят към него?
— На тълпи — отвърна Корван. — Дъщеря ми го направи, а тя не е глупава. Значи трябва да предположим, че е обаятелен, а вече знаем, че е достатъчно умен да ни победи и да получи каквото иска. Така че трябва да видим с какво разполагаме и да се подготвим.
— Съжалявам, че тя мина на негова страна, Корван. Изглеждаше ми толкова разумно момиче. Трябваше да я наглеждам повече, докато беше…
— Тя наистина е разумно момиче. Не се тревожа за нея. Ще се върне — рече Корван. В гласа му имаше някаква острота, както и би трябвало. Опитваше се да убеди самия себе си. Но Гавин знаеше, че е по-добре да не го притиска.
— Е, и с какво разполагаме? — попита Гавин.
— С теб и с мен. А също така с подкрепата на Карис, Кип и Железни, макар че лесно можехме да ги загубим и тримата. Разполагаме с всеотдайността, верността, страхопочитанието и мотивацията на трийсет хиляди души, които сега вярват в Гавин Гайл с цялото си сърце. Аз наричам това наченки на армия. Ти си Призмата. Как може някакъв езически крал да се мери с теб?