Десет крачки до вълните. Пет. При тази скорост да се ударят във водата щеше да е като да се ударят в гранит.
А после луксинът се втвърди във формата си — най-близкото подобие на криле на кондор, на което бе способен Гавин, — въздухът ги поде и Карис и Гавин се устремиха към небето.
Когато го изпробва за първи път, Гавин се бе опитал да държи по едно крило във всяка ръка. Тогава разбра защо птиците имат кухи кости и не тежат почти нищо. Издигането едва не му бе откъснало ръцете. Прибра се мокър, насинен и ядосан, с множество разкъсани мускули на ръцете и гърдите. Като бе създал кондора като едно цяло, бе елиминирал нуждата от мускули. Цялото нещо летеше благодарение на силата и гъвкавостта на луксина, скоростта и вятъра.
Е, разбира се, не летеше наистина. Плъзгаше се. Беше се опитал да използва тръбите, но засега не му се получаваше. За момента кондорът имаше ограничен обхват.
Карис обаче не се оплакваше. Очите ѝ бяха ококорени.
— Гавин! В името на Оролам, Гавин, ние летим!
И се засмя безгрижно.
Винаги бе харесвал това у нея. Смехът ѝ донесе облекчение и на двамата. Тя бе забравила за танца. Дори само заради това си заслужаваше.
— Мини в средата — каза той. Нямаше нужда да крещи. Намираха се във вътрешността на кондора. Нямаше вятър. — Не съм много добър в завиването. Просто се накланям на едната или другата страна.
И наистина, тъй като той бе по-тежък, вече завиваха в неговата посока. Заедно наклониха кондора обратно, докато не изравниха полета му.
— Бялата не знае за това, нали? — попита Карис.
— Само ти — отвърна Гавин. — Така или иначе…
— Никой друг не може да извърши нужното притегляне — довърши Карис вместо него.
— Галиб и Таркиян вероятно са единствените полихроми, които могат да боравят с всички необходими цветове, обаче не са достатъчно бързи. Ако успея да го направя достатъчно лесно за други притеглящи, може и да ѝ кажа.
— Може?
— Мисля си за какво би могъл да се използва. Най-вече във война. Седемте сатрапии и без това се борят със зъби и нокти за малкото съществуващи полихроми. Това ще влоши нещата стократно.
— Това там Гаристън ли е? — попита внезапно тя и посочи на северозапад. — Вече?
— Истинският въпрос е дали искаш да се разбием на сушата, или във водата — каза Гавин.
— Да се разбием?
— Още не съм много добър в кацането, а при толкова допълнителна тежест…
— Моля? — попита Карис.
— Мислех да направя опит да летя с морска крава, но…
— Нали не ме сравни току-що с морска крава? — Пред изражението ѝ и лед би изглеждал топъл.
— Не! Просто допълнителното тегло… — Какво трябва да прави човек, когато блокира? Ах, да. Да се изчерви.
Тя изведнъж се усмихна и му показа трапчинките си.
— След всичките тези години, Гавин, още ми се връзваш. — И се засмя.
Той също се засмя, но болката го прониза дълбоко. „И все още не те разбирам.“ Може би тя щеше да е щастлива с Дазен.
14.
Кип имаше чувството, че минаха години, докато стигне до подпората на моста. Спря и погледна назад към притеглящите, докато Сансон го настигне. Майсторът още биеше чирака си, който се бе свил на кълбо и пищеше. Определено не бяха видели Кип и Сансон, но бяха обърнати към тях и ако вдигнеха очи, подпората не бе достатъчно широка, за да скрие и двете момчета.
Мостът изскърца и Кип погледна нагоре. Отсрещната подпора, от страната на острова, гореше и животните се дърпаха от нея, но бяха прекалено уплашени да се върнат в селото, което също гореше. Затова се притискаха към перилата — с дупката, направена в тях от коня, — само на няколко крачки вляво от момчетата.
Няколко плъха цопнаха във водата и заплуваха, три — право към Кип и Сансон.
Стомахът на Кип се сви от първичен страх. Беше абсурдно един плъх да го накара да се вцепени, след като двама притеглящи не можеха — но той мразеше плъхове. Мразеше ги, мразеше ги, мразеше ги. Сансон го дръпна за ръкава и Кип се оттласна от преградата и запляска непохватно. Обърна се, за да се увери, че никой плъх не се е вкопчил в дрехите му. Очите му се преместиха към чирака притеглящ Зимун, който бе покрил главата си с ръце, докато майсторът го биеше.
А после Зимун се вцепени, извика нещо и се изправи, а наставникът му спря да го налага. Кип успя да разгледа добре момчето чак сега. Беше най-много година по-голямо от него, с рошава черна коса, тъмни очи и широка уста, в момента извита в триумфална усмивка. Още докато Кип го гледаше, кожата на Зимун и наставника му започна да се изпълва с червено, което се виеше като вдишан дим, а после се сгъсти и изпълни телата им.