Кип и Сансон се бяха измъкнали от двама магове. Сега трябваше да се измъкнат и от останалата част от армията.
Кип скочи на крака и засмърка. Уплаши се, че ще му призлее. После видя един конник на хребета, който се виеше от върха на водопада надолу към фермата на Сендина, и забрави за кървящия си нос. Конникът трябваше да мине по заобиколния път, но имаше кон. Кип и Сансон трябваше да се спуснат по пътеката покрай бързеите и да стигнат до фермата преди него.
А после Кип видя как към първия конник се присъединиха още трима. След това още един и още един.
Двамата със Сансон побягнаха.
Водопадът вдигаше големи облаци мъгла — и денем, и нощем, — така че долината оставаше тъмна с часове по-дълго от околната местност. Когато огненото кълбо угасна, Кип загуби от поглед и конниците, и пътеката.
Спря, обзет от ужас. От двете страни на тясната пътечка се простираха широколистни растения, хлъзгави от мъглата. Само да стъпеше на тях, щеше да се хързулне по каменистия склон в реката и бързеите щяха да го блъскат до смърт.
Имаше нужда да вижда. Опита се да гледа с периферното си зрение, както го бе учил майстор Данавис. Тази част от очите, която се фокусираше върху нещата, беше по-добра в различаването на цветовете, но извънфокусната област бе по-добра в различаването на светлото и тъмното.
— Хайде де! — изсъска Сансон.
Кип се обърна през рамо. Лицето на приятеля му сякаш пламтеше. Кип направи крачка назад и се олюля на ръба на пътеката. Навсякъде, където кожата на Сансон бе гола, той изглеждаше горещ. Кип можеше да види дори парата, издигаща се от ръцете му, като малки оранжеви струйки.
— Какво ти е на очите? — попита Сансон. — Няма значение. Мърдай, Кип!
Приятелят му отново беше прав. Нямаше значение какво вижда Кип или как. Той се обърна и тръгна напред. Някак си почудата от всичко това изтласкваше страха му. Растенията приличаха на факли, ограждащи пътя му, и дори леко осветяваха пътеката между тях.
Като продължаваше да стиска с една ръка мокрите си натежали панталони, Кип се затича с цялата възможна бързина, безстрашен въпреки хлъзгавите скали, тясната пътека и смъртта, мамеща го от всички страни.
В реката имаше трупове, заседнали в плитчините. Мили Оролам, трупове имаше и във фермата на Сендина — малки купчинки, студени почти колкото земята наоколо. Тлеещи порутени сгради пламтяха горещо в зрението на Кип. Но което бе по-важно за него и Сансон, той видя лодка, вързана на малкия кей на фермата.
Излетяха от пътеката с пълна скорост… и видяха в светлината на утринното слънце трийсет Огледалци на коне, наредени в боен строй.
— Искахме да те заловим жив — каза червеният маг. Кожата му бе алена, а гласът му пълен с ярост. — Притеглящ с твоя потенциал не се появява всеки ден. Но ти уби двама от хората на крал Гарадул и заради това ще умреш.
15.
— Нали няма наистина да се разбиеш? — каза Карис, докато Гавин ги спускаше към осеяната с редки храсти полупустинна равнина.
— Аха, ясно. Когато летя, ние летим, но когато се разбиваме, аз се разбивам.
Наклони кондора надясно, така че да не могат да ги видят от Гаристън. Все още имаше немалка вероятност някой фермер или рибар да ги забележи, но кой би повярвал на един самотен рибар, който разправя, че е видял гигантски летящ човек-птица? Ако ги видеше цял град, щеше да е друга работа.
Макар да бе най-важното пристанище в Тирея, Гаристън не представляваше кой знае какво. Почти всичката риба в залива беше изловена, земята бе гореща и суха, с лоша почва, рутгарският губернатор бе корумпиран, а хората му — още повече.
Но това бе сега. Преди Войната на Лъжепризмата тук бе имало сложна система от напоителни канали, превръщащи тази пустош в цъфтяща градина. Прибирали се по две или дори три реколти годишно. Шлюзове подпомагали търговията с по-малките градчета нагоре по Кафявата река. Но каналите и шлюзовете изискват притеглящи и поддръжка. Без тези две неща земята се бе съсухрила, наказана за греховете на мъртвите.
— Гавин, сериозно говоря. Ще се разбием ли?
— Довери ми се — каза той.
Тя отвори уста, после я затвори. Гавин отгатна неизреченото: „Защото това много ми е помагало в миналото, нали?“
— Имаш ли нещо чупливо в багажа? — попита я.
— Колко зле ще бъде? — В гласа ѝ имаше нескрита загриженост.
— Извинявай. Трябваше да почакам да стигнем по-близо до земята.
— Я чакай, какво е това? — попита Карис.