Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете ѝ се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.
Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.
Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.
Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.
Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му — онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.
— Какво става тук? — извика някакъв мъж.
Гавин се обърна — и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.
Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.
— Гавин Гайл?
17.
Бялата щеше да го убие.
Гавин си го заслужаваше. Присъствието на самия сатрап Гарадул променяше всичко. Ако бяха просто войниците на сатрапа, както очакваха Гавин и Карис, би могъл да ги избие и да си тръгне. Гарадул щеше да е бесен и да издирва притеглящите, които са го сторили, но нямаше да има представа кого търси. Можеше да е бил просто някакъв могъщ притеглящ, който живее в… как беше името на това жалко селце? Ректън, точно така. Ах, каква ирония.
Вече бе прекалено късно Гавин да измъкне очилата, които държеше в един джоб за такива случаи. Предвид стореното от него, с очила щеше да е само един загадъчен полихром. Без тях можеше да е само Призмата.
Така че сега самият Призма бе предприел действия срещу сатрап Гарадул и нямаше начин да го отрече. Раск Гарадул го познаваше.
— Гавин? — повтори сатрапът. В тона му имаше нещо странно, някаква напрегнатост. Може би беше клопка. Носеше ризница с пришити към нея плочки. Малки плочки, които не изискваха сложни сглобки. Неговата страна беше бедна.
Беше променил герба си. По-рано беше фамилният му — луна с две звезди на черен фон, персонализиран с озъбена лисица. Сега и лисицата, и луната ги нямаше. Новият герб на краля бе разкъсана бяла верига на черен фон. Гавин моментално разбра, че символът е важен. Раск не просто отхвърляше името си и баща си, когото винаги бе презирал като слаб. Това бе нещо ново. Дали не беше попаднал под влиянието на ереста към старите богове, за която Гавин бе чувал разни слухове? Какви ги вършеше? Защо питаше за името му, след като вече знаеше, че е той? Дали му даваше възможност да излъже, да каже, че не е Призмата?
Ако Гавин го направеше, как щеше да постъпи Раск Гарадул? Да го убие и по-късно да обясни на Хромария, че е станала грешка? Че вината не е негова, защото е убил един нападател, който е заявил, че не е Гавин Гайл? Ако Раск смяташе, че може да убие Гавин с шепа притеглящи и двайсет Огледалци, грешеше, но какво друго би могло да бъде? А може би сатрап Гарадул просто бе толкова изненадан да го види, колкото и Гавин да види него, и не знаеше какво да прави.
Ако Гавин излъжеше и Раск го нападнеше, нямаше да има друг избор, освен да го убие. Убиеше ли Раск, щеше да се наложи да изтреби и всичките му хора. А какво щяха да си помислят за това сатрапиите? В същия този момент по пътя зад сатрапа прииждаха още войници. Гавин не можеше да ги избие всичките. Колкото и силен да беше, ако сто човека се втурнат в сто посоки, все някои от тях ще се измъкнат. Ще плъзне вестта, че Призмата е дошъл в Тирея и е убил сатрапа без провокация.