Нямаше значение, че сатрап Гарадул избиваше всички в това село. То му принадлежеше и той можеше да прави с него каквото си поиска. Някога било възможно Призмата да погуби някой от сатрапите си по своя прищявка, но това време отдавна бе отминало. Тогава Седемте сатрапии наистина били сатрапии. Но сега вече не. Сега властта на Призмата бе церемониална, чисто религиозна. Призмата не биваше да се меси във вътрешните дела на една нация — а Гавин вече се бе намесил сериозно. Ако убиеше всички и потеглеше обратно към Хромария с плъзгун, така че да се върне няколко дни след отпътуването си, оттам можеха правдоподобно да отрекат неговата вина. Разстоянието бе прекалено голямо, за да дойде дотук и да се върне.
Щеше да убие един човек, когото никога не бе харесвал; щеше да се предпази от неприятности и за това щяха да платят само шепа войници от най-затънтената от Седемте сатрапии. Е, момчето също можеше да загине. А ако не го направеше, Гарадул би могъл да изнудва Гавин. И какво щеше да си помисли Карис? Но пък имаше ли значение какво ще си помисли? Тя вече бе недостижима за него, Гавин знаеше, че така или иначе ще загуби крехката близост, възникнала между тях днес.
Мъжът, който бе някога, не би се поколебал.
„Как би постъпил ти, братко?“
Беше минало толкова време, че Гавин вече не бе сигурен.
— Аз съм върховният лорд Призма Гавин Гайл — каза той и се поклони леко, като сложи едната си ръка зад гърба и се опита да даде знак на Карис да не се приближава.
— Е, лорд Призма — каза високо сатрап Гарадул, — това ли е начинът, по който Хромарият обявява война?
— Странно, че мислите ти толкова бързо се насочват към война, сатрапе.
— Странно ли? Не, странно е това, че ме наричаш сатрап. Ти прокуди законния сатрап, моя баща, от Гаристън, открадна този град, нашата столица и единствено пристанище, и лиши народа на Тирея от достъп до Хромария. Тирея вече не е сатрапия и не е била от вашата война насам, Призма. Аз съм тирейският крал Раск Гарадул. Ти уби личните ми стражи. И казваш, че било странно да мислим за война? — Гласът на Раск се усили. — Може би смяташ, че тирейците са родени да бъдат изтребвани от лакеите на Хромария?
Сред Огледалците се разнесе мърморене, което подсказа на Гавин, че подобни приказки не са нещо ново.
— Но Хромарият със сигурност не би пратил самия Призма просто за да убие неколцина от хората ми. — Раск се престори, че размишлява, обаче не изчака достатъчно дълго, за да може Гавин да вмъкне някоя дума. — Не. Призмата би дошъл тук само ако има нещо много по-важно за вършене. Нещо, което да гарантира, че задушаващата хватка на Хромария над Седемте сатрапии ще продължи. Кажи ми, лорд Призма, да не си дошъл да ме убиеш?
„Човек не праща лъв да убие плъх.“
Гавин за малко да го каже на глас.
Разнесе се дрънчене на оръжия и тупкане на копита — Огледалците и притеглящите се струпаха по-плътно около Раск Гарадул. Гавин само го чу: гледаше надолу по хълма. Досега бе избягвал да поглежда натам, за да не привлече вниманието им към Карис. Но тя вероятно вече бе решила дали да остане, или да си тръгне.
Видя, че се е отдалечила надолу по бързата река с една малка лодка. Доколкото я познаваше обаче, тя щеше да спре и да се опита да види какво е станало с него. В края на краищата беше черногвардейка и макар че първата ѝ отговорност бе към Бялата, задължението да го пази идваше непосредствено след това. Гавин се зачуди дали си е тръгнала, защото му има доверие, защото смята, че може да се грижи сам за себе си, или защото има своя собствена мисия и нищо не бива да ѝ попречи.
Пълничкото момче, от друга страна, сега се намираше почти точно зад него. Явно, след като Гавин го бе спасил от Огледалците, смяташе, че той е най-добрият му шанс за оцеляване.
— Не ме разбра правилно, кралю Гарадул — каза Гавин, приел поне за момента новата му титла. — Видях тези хора да избиват невинни граждани на твоята сатрапия. Намесих се, за да спася поданиците ти. Смятах, че ти правя услуга.
— Правиш ми услуга, като убиваш войници, носещи моята униформа?
— Без съмнение дезертьори. Бандити. Що за безумец би изпепелил до основи собственото си село?
Много от Огледалците извърнаха или сведоха очи, някои хвърляха скрити погледи към крал Гарадул. Явно не всички се радваха да избиват свои сънародници. Кралят се изчерви.